Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър я погледна.

— Втората част на гатанката — поясни тя. — Името на града. Кой е професор Лютив сос? Предизвикателството на Сюзън? В нощта на Хелоуин?

Хънтър още не беше готов да разкрие всичките си карти, поне докато се намираха в Академията на ФБР. Той погледна часовника си.

— Едно по едно, агент Тейлър. Нека първо да тръгнем. Ще ви кажа по време на полета.

Тейлър се втренчи в него.

— Какво значение има?

— Именно това имам предвид. Щом няма значение, тогава мога да ви кажа сега или по-късно. Ще го направя по-късно. Първо трябва да тръгнем.

Тя вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, ще играем по вашия начин. Ще се обадя на директор Кенеди.

Телефонният разговор на Тейлър с Ейдриън Кенеди продължи по-малко от три минути. Не му беше необходимо много убеждаване.

Лушън Фолтър беше арестуван преди шест дни. ФБР трябваше да разследва две отрязани и обезобразени женски глави — без трупове и самоличности. Въпросите се трупаха като мръсни чинии, а засега не знаеха нищо. Кенеди искаше отговори, при това бързо и на всяка цена.

Всичко беше уредено за деветдесет минути и лекият «Феном 100» чакаше Хънтър и Тейлър на пистата на Търнър Фийлд. Самолетът беше наполовина на онзи, с който бяха летели от Лос Анджелис до Куонтико, но също толкова луксозен отвътре.

Светлините в кабината намаляха мигновено и самолетът излетя бързо. Хънтър седеше и пиеше на малки глътки силно кафе без захар и сметана от голяма чаша, докато мозъкът му внимателно обмисляше всяка дума, изречена сутринта в стаята за разпити.

Тейлър седеше на черния въртящ се стол срещу него. Лаптопът беше на коленете ѝ. Екранът му показваше подробна карта на окръг Чероки с всички градове и села.

— Е, добре, излетяхме. Къде отиваме? Кой е професор Лютив сос?

Хънтър се усмихна на спомена.

— Лушън, Сюзън и аз отидохме на купон за Хелоуин в един ирландски бар в Лос Анджелис, където попаднахме на нашия професор по невропсихология. Готин тип, страхотен преподавател и обичаше да си пийва. В онази нощ всички изпихме по няколко питиета, но после неочаквано той реши да ни предизвика на състезание по надпиване. Лушън и аз отказахме, но за наша изненада, Сюзън се съгласи.

— Защо се изненадахте?

— Тя не носеше на пиене — отговори Хънтър, леко поклащайки глава. — Четири-пет чашки, и се отрязваше. Не знаехме обаче, че крие някакъв номер.

На лицето на Тейлър се изписа интерес.

— Какъв номер?

— Бабата и дядото на Сюзън бяха латвийци и тя знаеше няколко латвийски думи, едната от които беше «уденс» — вода. Уговорката беше всеки поред да изпие чашка от любимото си питие. Сюзън познаваше бармана, който беше латвиец. Професорът пиеше текила, а Сюзън си поръчваше «уденс». След четиринайсет чаши професорът се предаде. Наказанието му беше да изпие цяло петдесетграмово шише лютив сос и той го направи. Следващите три дни не дойде на лекции. И от тогава ние тримата го наричахме професор Лютив сос.

Хънтър бързо разгледа картата на компютърния екран и само след секунда намери онова, което търсеше.

— И кой беше професорът по невропсихология? — попита Тейлър.

Хънтър посочи екрана.

— Името му беше Стюарт Мърфи.

Град Мърфи беше най-големият в окръг Чероки и се намираше на място, където се вливаха реките Хайуаси и Вали.

— В Мърфи, изглежда, няма летище — каза Тейлър, анализирайки картата, и после въведе нова команда. Секунда по-късно получи отговор. — Най-близкото летище до Мърфи е регионалното летище на Западна Каролина — на двайсет и два километра.

— Ще свърши работа. Може да кажете на пилота, че отиваме там.

Тейлър използва интеркома на стената вдясно от нея и даде указания на пилота.

— Би трябвало да бъдем там след час и десетина минути — каза тя на Хънтър.

— Много по-добре от осемте и половина часа шофиране — отбеляза той.

— Имате ли нещо против да ви попитам нещо, детектив Хънтър? — каза Тейлър, след като летяха няколко минути.

Той откъсна очи от синьото небе навън и я погледна.

— Ще имам, ако продължаваш да ме наричаш детектив Хънтър. Моля те, казвай ми Робърт.

Тейлър се поколеба за миг.

— Добре, Робърт, само ако ти ме наричаш Кортни.

— Дадено. Е, какво искаш да ме питаш, Кортни?

— Чувстваш се виновен, нали? — Тя изчака няколко секунди и реши да поясни: — Когато Лушън ти каза за проблема си с наркотиците и как се е забъркал в това.

Хънтър не отговори.

— Докато вниманието на всички в стаята за наблюдение беше съсредоточено върху Лушън, аз гледах теб. Ти се почувства виновен. Смяташе, че вината е твоя.