Крис Картър - Престъпен ум

— Тук, изглежда, има повече от един дневник — съобщи Тейлър и посегна към първата тетрадка.

Хънтър не отговори.

Без да поглежда към него, тя разгърна тетрадката и когато прелиства страниците, се намръщи. Там нямаше написано нищо. Всичките бяха надраскани с рисунки и скици.

— Робърт, ела да видиш нещо.

Хънтър пак не отговори.

— Робърт, чуваш ли ме? — попита Тейлър и най-после се обърна към него.

Той стоеше неподвижно в средата на стаята и гледаше стената пред себе си. На лицето му беше изписано изражение, което Тейлър не можа да определи.

— Робърт, какво става?

Мълчание.

Тя проследи погледа му до една от рисунките в рамки.

— Чакай малко — каза Тейлър, присви очи и се приближи. След няколко секунди осъзна какво вижда и кожата ѝ изведнъж настръхна.

— Боже мой — промълви тя. — Това… човешка кожа ли е?

Хънтър най-после кимна бавно.

Тейлър изпусна затаения си дъх, отстъпи назад и пак огледа стаята.

— Господи… — Гърлото ѝ пресъхна. Имаше чувството, че я душат невидими ръце.

Пет различни картини украсяваха стените.

Хънтър все още не беше помръднал. Погледът му бе прикован в картината пред него, но не фактът, че в рамката не е сложена рисунка, а човешка кожа, го стъписа най-много. Вцепени го рисунката върху човешката кожа, която гледаше. Уникална татуировка. Помнеше я добре, защото беше присъствал, когато я правеха. Лушън също. Татуировка на червена роза със стъбло, увито около кървящо сърце, създаваща илюзията, че го задушава.

Татуировката на Сюзън.

Този път Лушън Фолтър вече седеше до металната маса в стаята за разпити, когато вратата забръмча и се отвори и Хънтър и Тейлър влязоха вътре. Както и преди, ръцете му бяха оковани с метална верига. Краката му също бяха оковани и веригата на глезените бе закачена за дебелата метална скоба на пода до стола му. Зад него стояха двама въоръжени морски пехотинци. Те кимнаха на Хънтър и Тейлър и излязоха от стаята, без да проронят нито дума.

Лушън се беше навел напред на стола. Ръцете му бяха сложени на масата, а пръстите — преплетени. Бавно и спокойно барабанеше с палци в равномерен ритъм, сякаш тактуваше в унисон с мелодия, която чуваше само той. Главата и очите му бяха наведени. Погледът му бе съсредоточен в ръцете.

Тейлър нарочно остави вратата да се затръшне след нея, но силният трясък, изглежда, не стигна до ушите на Лушън. Той не трепна, нито вдигна ръка и не престана да барабани с палци. Все едно се намираше в някакъв свой свят.

Хънтър пристъпи напред и спря от другата страна на масата пред него. Ръцете му бяха спокойно отпуснати отстрани на тялото. Не седна. Не каза нищо. Чакаше.

Тейлър стоеше до вратата. В очите ѝ гореше гняв. По обратния път за Куонтико се беше зарекла да не показва гнева си и да бъде прагматична… безпристрастна… да се държи професионално, но когато отново видя Лушън, който невъзмутимо седеше в стаята, кръвта ѝ кипна във вените.

— Извратено копеле — изтърси тя. — Колко души си убил?

Лушън продължи да гледа палците си, следвайки ритъм, който не чуваше никой друг.

— Всичките ли ги одра? — добави Тейлър.

Отговор не последва.

— За всяка от жертвите ли направи по един от онези извратени трофеи?

Лушън пак не отговори, но този път спря да барабани с палци, бавно вдигна глава и срещна погледа на Хънтър. Двамата дълго мълчаха и се изучаваха като съвършено непознати, които се готвят да се вкопчат в схватка. Първото, което Хънтър забеляза, беше поведението на Лушън, което се бе променило драстично от предишния им разговор. Нямаше следа от емоционалния Лушън, който се страхуваше, че с него се извършва огромна несправедливост, и се нуждаеше от помощ. Другият Лушън, който сега седеше пред Хънтър, изглеждаше по-силен… по-уверен… безстрашен. Дори лицето му изглеждаше по-безпощадно, като на борец, който не бяга от никакъв сблъсък — човек, готов да посрещне всичко. Имаше нещо различно и в израза на тъмнокафявите му очи, нещо много студено и дистанцирано, лишено от всякакви чувства, празен поглед, който Хънтър беше виждал няколко пъти преди това, но никога в очите на Лушън. Поглед на психопат.

Лушън въздъхна.

— Съдейки по изражението на лицето ти, Робърт, сигурен съм, че си познал татуировката в едната рамка на стената ми.

Хънтър осъзна, че това е била истинската причина Лушън да спомене за Сюзън и татуировката ѝ първия път. Не за да отклони разговора от деликатна тема, докато нервите му се успокоят, а защото искаше да бъде абсолютно сигурен, че Робърт си спомня, преди да го изпрати в къщата.