Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Можеш ли да ги спреш — попита Сол. Кери предположи, че той има предвид опитите за покушение.

— Налага се. Сол… Демпси е мъртъв.

За един дълъг миг последва пълна тишина в телефонната връзка. „Питай ме дали го убих — помисли си тя. — Питай ме.“ Най-накрая той попита:

— Ами ти? Как си ти?

— Добре. Добре съм — излъга тя.

— Ти си кораво момиче.

— Сол, видях го. Със собствените си очи.

— Алфа Униформата? — АУ, Абу Убайда. — Ами другия? — Абу Назир.

— Само първия. Близо сме.

— Ами какво става с твоето птиченце?

— Не мисля, че ще оцелее — отвърна тя.

Опитът ѝ да си припомни за разговора бе внезапно прекъснат от разтърсваща експлозия във фабриката от другата страна на пътя, откъдето полетяха отломки и се изви пушек, като разтърси земята под тях. Секунда по-късно сградата бе ударена от още една също толкова мощна експлозия. След това нищо.

Ушите ѝ кънтяха, миризмата на експлозив бе навсякъде около тях и когато вдигна глава за няколко секунди, единственото, което видя, бе плътен пушек и прах. През пушека едва успя да различи от другата страна на пътя фабриката, която бе почти напълно разрушена. Покривът, който все още се бе държал над сградата, нашарените от куршуми ронещи се стени — всичко бе изчезнало. Нищо не бе останало освен части от оградата и камъни.

Върджил казваше нещо, но не можеше да го чуе с кънтящите си уши. Той се изправи и ѝ даде знак да го последва. Тя разбра. Трябваше да стигнат до склада и да идентифицират телата. Да видят дали могат да потвърдят кого са ликвидирали.

„След всичко това, Божичко, надявам се поне да сме премахнали Абу Убайда.“ Абу Назир щеше да е цяло чудо. Всичко това ще си струва, помисли си тя, докато Върджил, Уарзер и двамата пехотинци, сержант Билингс и редник първи клас Уилямс притичваха през пътя с готови за стрелба оръжия, всички те, оглеждайки се наляво-надясно, за да забележат муджахидините.

Предпазливо си проправиха път из димящите руини на фабриката. Имаше парчета от бетон, порцелан и машини навсякъде. Над тях липсваше покрив, само синьото небе, скрито от дима. И все пак имаше някой, който говореше на арабски. Първоначално тя не можеше да различи думите. Когато се насочи натам, чу звука от разпита, който бяха слушали от лаптопа на Върджил. Гласът на разпитващия и писъците на Ромео. Тогава Уарзер извика. Отидоха при него и тя веднага разбра какво става. Това бе овъгленото, обезглавено тяло на мъж: — по дрехите му личеше, че е иракчанин. На няколко метра встрани откриха главата, сложена върху един камък, обгорена от едната страна, но иначе непокътната.

Ромео. В това, което бе останало от устата му, някой бе напъхал мобилния телефон. До главата имаше обгорен дигитален магнетофон „Сони“, от който все още се чуваха звуците от разпита.

— Свържи се с него. Ааааа! Той ще ти каже… — проплака гласът на Ромео от магнетофона.

— Разбира се, че ще го направи. Но от каква полза ми е това? Искам ти да ми кажеш.

— Но той е… ааааа! — изстена Ромео.

Върджил се пресегна и го изключи.

— Я Аллах — измърмори Уарзер.

Кери трескаво мислеше. Кой щеше да му каже какво? Това бе нещо ново. Но какво? Тя се върна обратно и докосна тялото на Ромео. То отдавна се бе вкочанясало.

Обикновено трупното вкочанясване се случваше след около четири часа, но в жегата в Ирак, когато слънцето се е показало, вкочанясването сигурно се е ускорило, размишляваше тя. Заключението бе, че Ромео най-вероятно е бил убит през нощта около 02:00–03:00 часа. Междувременно останалите се оглеждаха, но други тела нямаше.

— Какво, по дяволите, става? — изрече Върджил, след което свали стандартната пехотинска шапка и почеса главата си.

За Кери, която огледа бъркотията от отломки, вече нямаше никакво съмнение. Това беше капан.

— Махайте се! Трябва да се махаме веднага! Бягайте! — извика тя. Двамата морски пехотинци се затичаха обратно към пътя в посока на мястото, откъдето бяха дошли. — Не! В другата посока! — извика Кери.

Внезапно, сякаш магически, муджахидински бойци изскочиха от замаскирани дупки из фабриката, където бяха се бяха прикривали досега. В сградите и руините от другата страна на пътя се появиха десетки други муджахидини и техните автомати АКМ откриха унищожителен огън. Сержант Билингс и редник първи клас Уилямс отвърнаха за кратко на огъня, след което се обърнаха и се затичаха след Кери. Докато бягаха към далечната страна, тя видя ракета от гранатомет да проблясва покрай тях и имаше време само колкото да се хвърли на земята, преди ракетата да експлодира, разпръсквайки фрагменти от това, което бе останало от една порцеланова мивка.