Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Тъси, седнал зад едно метално бюро, бе издокаран, среден на ръст мъж, над метър и седемдесет, с оредяваща коса — подстригана късо в прическа морски пехотинец, а очите му бяха бледосини като арктически лед. На стената до него имаше карта на Рамади с цветни кабърчета върху нея. Погледът му, когато те влязоха, предполагаше, че са добре дошли точно толкова, колкото и напаст от скакалци.

— Добро утро, подполковник. Аз съм Кери Матисън. Това са Върджил Маравич и Уарзер Зафир. Работехме със… — тя щеше да каже „капитан Демпси“, но не можа да произнесе думите. Това бе единственото, което успя да направи, за да не се разплаче като малко момиченце пред този мрачен офицер от морската пехота.

— Какво, по дяволите, търсят хората ви насред бойното поле? — попита Тъси. — Моите хора нямат време да се правят на бавачки.

— Нямаме нужда да ни държат за ръката. Само ще ми трябва известен брой ваши хора и малко помощ, включително и дрон — заяви Кери.

— Не зная вие за коя, по дяволите, се мислите, като идвате тук, но ние водим боеве и единственото нещо, което ще ви позволя да направите, е да клечите долу, докато не намерим начин да ви махнем от Рамади и от главата ми. Свободни сте — изръмжа той и започна да пише на лаптопа си.

Уарзер тръгна да си ходи, но Кери му даде знак да остане. След минута Тъси вдигна очи.

— Защо още стоите тук? Казах „свободни сте“ — изрече той, повишавайки тон.

— Съжалявам, господин подполковник — отвърна Кери. — Но ще ми е нужна малко помощ. Поне няколко взвода или малко повече. И съобщителни средства. Трябва ми сигурна връзка До Багдад и Лангли възможно най-скоро.

— Вижте, госпожице не знам как, по дяволите, се казвате, махайте се от канцеларията ми веднага или ще наредя да ви задържат под ключ. И ако смятате, че тази дупка смърди лошо…

Кери даде знак на Върджил и Уарзер да излязат. Тя изчака те да си тръгнат, след което мина зад бюрото и застана точно пред него.

— Разбирам ситуацията ви, господин подполковник, и повярвайте ми, нямам никакво желание да влизам в шибан конфликт с вас. Но преди да ни хвърлите там, където вие смятате, че е вашият арест в тази камара с изпражнения, позволете ми да използвам радиовръзка, за да накарам генерал Кейси, командирът на коалиционните сили, да ви заповяда лично да ми сътрудничите. Също така, когато чуете това, което имам да казвам, ще поискате да ми дадете всичко каквото можете.

Тъси бавно изпусна събрания въздух.

— Добре, калинке, ще ти кажа следното: имаш кураж. Седни — изкомандва той, като ѝ посочи един сгъваем метален стол и тя се настани върху него.

— Мисията ми е секретна, господин подполковник. Все пак — преди седем часа ние успяхме да открием лидерите на АКИ Абу Назир и Абу Убайда, мъжете, които ръководят хората, които се опитват да избият вашите хора точно в този момент. Двамата се намират на запад оттук, във фабриката за порцелан в квартала „Ал Та’мим“ на магистрала 10. Дайте ми необходимите подкрепления и ще можем да ги ликвидираме — обясни тя.

— Просто ей така? — попита той и щракна с пръсти.

— Просто ей така — потвърди Кери.

— Откъде знаете, че са там? — попита подполковникът.

— Имаме двоен агент, офицер от АКИ, който е сред тях. Внедрих го там, за да бъде разпитан от самия Абу Назир. Проследихме го чрез мобилен телефон, който му дадохме.

— Абу Назир? Самият Абу Назир?

— Да.

— И Абу Убайда също? Откъде знаете, че той е там?

— Вчера лично го видях на сука. Също така сложихме подслушвателни устройства в къщата на двойния ни агент. Абу Убайда е този, който отиде в къщата му да го изведе оттам.

— Видели сте го? На пазара? Американка, която обикаля като туристка… и все още сте жива?

— Бях си сложила това. — Тя извади абаята си от раницата, за да му я покаже. — Една жена с абая е невидима за много мъже в тази част на света, господин подполковник. Ще останете изненадан.

— Възможно е. — Тъси направи гримаса. — Седем часа е много време. Вече може да са стигнали чак до Сирия.

— Само че ако искат да го разпитат, това ще им отнеме време. Те все още са там.

— Откъде знаете?

— Защото мобилният телефон не е помръднал — отговори тя и се наведе напред. — Хайде, господин подполковник. Дайте ми малко морски пехотинци. Абу Назир и Абу Убайда са адски умни. Без тях тези муджахидини, които стрелят по вас и хората ви, няма да знаят какво да правят. Ще изчезнат.

— Може би мобилният телефон не е помръднал, защото са го оставили. Може би вашият човек вътре е мъртъв. Може би е капан.