Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Минаха покрай една джамия с островърх сив метален купол, който бе загадъчно непокътнат, след което завиха по една насипана с баластра улица. По-нагоре чуха звуци от стрелба с автоматично оръжие и експлозии. Мартинес спря хъмвито и грабна слушалката на едноканалната наземно-въздушна радиосистема.

— Ехо едно, тук Ехо три. Намираме се в червена зона алфа — изрече той в слушалката. След това изслуша и каза: — Всичко е Ромео. Запалете огъня, идваме. — Той погледна назад към останалите. — Дръжте се, приятели. Ще бъде като на четвърти юли.

Мартинес включи хъмвито на скорост и те рязко потеглиха. Той натисна газта и те заподскачаха по изровените коловози и баластрата, насочвайки се към голяма правоъгълна бетонна сграда по средата на широко, отворено пространство. Пред нея имаше висока стена от пясъчни чували. Това трябваше да е Правителственият център, помисли си Кери. Всяка сграда по улицата към него бе напълно разрушена, някъде бе останала открита част от спалня с веещи се късове от чаршафи и счупени рамки на картини по стените.

Докато се движеха с голяма скорост нагоре по улицата и Мартинес форсираше хъмвито, сградите внезапно се оживиха от проблясъци на огнестрелен огън и отсеченото тракане на автомати АКМ, които стреляха по тях, куршуми звънтяха по стоманената броня. Кери се сви ниско в седалката си, мислейки си: „Няма начин да успеем да преминем“. Един залп от гранатомет експлодира пред тях, когато Мартинес зави, а предното стъкло внезапно се напука цялото от шрапнел. Един куршум профуча през отворения прозорец, минавайки съвсем близко до лицето ѝ.

В същото време последва ответен рев откъм Правителствения център, когато морските пехотинци при барикадите от пясъчни чували, от прозорците и покрива на голямото здание изсипаха унищожителен огън върху сградите, откъдето стреляха бунтовниците. Последва силен ударен бумтеж от голямо оръдие. Стената на сграда близо до тях се взриви в градушка от тухлени късчета. Автоматите АКМ, които стреляха по тях от тази сграда, замлъкнаха.

— Това е танкът „Ейбрамс“ — рече Мартинес, имайки предвид голямото оръдие. Той натисна газта докрай, когато се насочи към тясна пролука между барикадата от пясъчните чували и се стрелна през нея. Мартинес завъртя хъмвито в пълен деветдесетградусов завой и спря под сянката на барикадата. Отстрани до сградата Кери видя танка „М1 Ейбрамс“, чието оръдие бе изстреляло снаряда по сградата. То вероятно бе спасило живота ѝ, помисли си тя, когато слязоха и на бегом влязоха в зданието.

Още преди да се озоват вътре, Кери бе залята от мощната воня на урина, гниещ боклук и немити тела. Чуваше бученето на генератора, който предлагаше контрастен звук на почти неспирния шум от стрелбата, накъсван от експлозии. Правителственият център бе пълен с морски пехотинци, някои заели позиции по отворите на прозорците, където самото стъкло отдавна го нямаше, като стреляха по корпусите на разрушени сгради, които обграждаха площада. Няколко иракски държавни служители в неизгладени костюми се движеха като призраци сред войниците, някои от които въпреки стрелбата спяха където намерят върху твърдия, покрит с плочки под. Други минаваха покрай морските пехотинци, докато изпълняваха служебните си задължения.

Един застанал до прозореца войник спря да стреля, за да хапне от консервираната си храна, докато други двама слязоха по стълбите, носейки окачена на прът тежка кофа, която, макар и да бе увита в найлон, вонеше на фекални остатъци.

— Съжалявам за миризмата. Няма течаща вода — обясни им Мартинес. — Канцеларията на командира е на втория етаж.

— Благодаря, старши матрос — каза Кери и се запъти нагоре по стълбите, като свали хиджаба си от главата и разпусна дългата си руса коса. Морските пехотинци спряха да се занимават с всичко друго и се загледаха в нея, сякаш беше същество от друга планета. Когато започна да се изкачва по стълбите, някой изсвири с уста след нея.

Тя за малко не им свирна в отговор, но при спомена за Демпси като че нещо я зашлеви яко и тя изпита силна болка, сякаш имаше ампутиран крайник. Вътрешно ѝ се гадеше, тресеше се. Дали не беше от лекарствата? „Не мога да го направя“, помислили си тя, но после осъзна: „Нямам избор“. Не ставаше дума само за мисията, ставаше дума за самата война.

Кери помоли двама пехотинци на втория етаж да я упътят, а те я изгледаха втренчено, след което посочиха една канцелария. Изписаната на ръка табела, залепена на стената, гласеше: „Подполковник Джоузеф Тъси, командир на трети батальон, осми полк, Корпус на морската пехота на Съединените американски щати“. Нямаше врата. Кери, последвана от Върджил и Уарзер, почука на стената и влезе.