Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Тя никога не спомена това, но да. Намекна — чу как признава Уалид. Това бе неговият глас. Тя бе сигурна.

— Как се казва?

— Не знам. Ааааа! — изпищя Уалид.

— Как се казва?

— Аааааа! Моля те! Ако знаех, щях да ти кажа. Кълна се — промърмори Уалид.

— Недей да богохулстваш! Как се казва?

— Аааааа! Моля те! Аааааа! Знам само кодовото ѝ име. Захаба. Моля те, стига. Моля те, братко.

— Защо злато?

— Заради цвета на косата ѝ. Тя е руса. Знам само кодовото ѝ име.

— Опиши я.

— Американка. Дълга руса коса. Сини очи. Висока около метър и шестдесет. Слаба. Тегло не повече от петдесет килограма.

— Какво искаше?

— Информация за теб и Абу Назир. Всичко, каквото можех да ѝ дам, но аз не ѝ казах нищо. Нищо!

— Лъжеш — изръмжа разпитващият и последваха звуци от писъци. Продължиха дълго време. Кери махна слушалката. Значи разпитващият бе Абу Убайда. Нямаше съмнение. „Информация за теб и Абу Назир“, беше казал Ромео. Можеше да говори единствено с Абу Убайда.

— Какво мислите? — обърна се тя към Върджил и Уарзер, които лежаха по корем на земята, оглеждайки фабриката от другата страна на пътя с бинокли.

— Чуваш това, което и аз. Те трябва да са там. — Върджил направи гримаса. — Но не виждам абсолютно нищо. Нещо не е както трябва. Има нещо нередно.

— Отне ни твърде дълго, за да стигнем тук. Из целия район би трябвало да гъмжи от „Ал Кайда“. Най-малкото щяха да са сложили някой да пази пътя. Няма никой — добави Уарзер.

— Значи и двамата смятате, че е капан? — попита тя.

Върджил кимна. Уарзер също.

— Сержант? — попита тя и се обърна към Билингс, който изплю кафява струя от храчка от тютюна за дъвчене върху тухлите пред себе си.

— Това е индианска държава, госпожо. Когато не виждаш индианците, тогава трябва да почнеш да се притесняваш — заяви Билингс.

— Единодушно е — рече Кери и ги огледа. — Аз също смятам така. Да извикаме ли „Хищника“?

— Нали си наясно, че ако Ромео е все още жив и е вътре, веднага ще се превърне в мъртвец — отбеляза Върджил.

Кери се замисли. За Уалид, съпругата му Шада, децата му Фара и Габир, които щяха да останат без баща, за майка му. „Аз съм смъртта — помисли си тя. — Нося смърт на всеки, до когото се докосна.“

— Ромео е от „Ал Кайда“. Копелето беше мъртво в мига, в който го срещнах — заяви тя.

Билингс, който се ухили на тези думи, даде знак на редник първи клас Уилямс, слабичък афроамериканец на двадесет години, който бе радист. Младото момче подаде слушалката на Кери и ѝ показа къде да натисне бутона.

— Тук Телониъс едно. Обади се, Кенънбол — изрече тя в слушалката. По нейна молба използваха джазови кодови имена.

— Кенънбол тук, Телониъс едно — отвърна един пукащ глас през криптираната сателитна връзка.

— Имате разрешение оттук, Кенънбол. Всичко…? — Тя погледна към редник първи клас Уилямс, който произнесе безгласно думата „Ромео“. Иронично, помисли си Кери. — Всичко Ромео ли е? — изрече тя в слушалката.

— Всичко е Ромео, Телониъс едно. Пазете се.

— Разбрано. Край — каза тя и подаде слушалката на Уилямс, след което сложи ръце над главата си и се прилепи към каменистата земя колкото се може по-плътно. Усети, че другите, които бяха до нея, направиха същото. Секундите течаха мъчително бавно, докато чакаха атаката.

Тя не бе предвидила това, когато се свърза със Сол от сградата на Правителствения център през сателитното високочестотно радио AN/MRC на пехотинците. Първо беше опитала да звъни на номера в кабинета му, но когато никой не вдигна, се обади на мобилния. Когато провери часовника си, видя, че беше малко след десет сутринта. Три сутринта във Вирджиния. Сол вдигна на четвъртото позвъняване.

— Беренсън — произнесе той. Тя долови сънливостта в гласа му.

— Сол, аз съм — каза Кери.

— Да не би да си там, където мисля, че си? — попита той. Тя предположи, че има предвид Багдад.

— По-лошо — отвърна Кери и му съобщи информацията си и от какво се нуждае, включително и за разрешението за дрон „Хищник“ от ЩК на АС-И, американските сили в Ирак, щабквартирата на генерал Кейси. — Можеш ли да спреш нали-знаеш-кого да не идва тук? — Имаше предвид държавния секретар Брайс.

— Дано не е твърде късно. Как, по дяволите, са разбрали за това?

— Спомняш ли си историята за раците по време на обучението? — попита тя, като се позова на нещо, което Сол бе казал на техния клас преди години по време на обучението във Фермата, че при затворена среда за информация ще имаш агенти, които ще пълзят един върху друг като раци в кошница. „Когато това се случи — беше им обяснил той, — е много трудно да задържиш тайната да не излезе навън.“