Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Ромео бе двоен агент. — Тя се намръщи. — Той работеше против нас също толкова, колкото работеше и за нас. — Тя се наведе по-близо до него. — Мисля, че той е отговорен за смъртта на Демпси.

— Какво те кара да мислиш така?

— Подаде ни информация, според която трябваше да се предприемат действия… и знаеше, че няма мобилна връзка в града. Полевите радиостанции са с твърде ограничен обхват, „Ал Кайда“ са обсадили Правителствения център. Трябва да се е досетил, че ще изпратим някого до зелената зона. Часовникът е започнал да отмерва времето от секундата, когато се разделихме в чайната.

— А защо са го убили?

— Не знам. Това са глупости — рече тя. — Не би трябвало да го правят. Не им бе необходимо, за да заложат капана си за нас. Има нещо друго. Не мога да го разбера.

— Отне ни твърде много време. Трябваше да ударим фабриката веднага след като го отведоха там.

— Как? Беше невъзможно да се придвижваме из града през нощта. И е адски сигурно, че нямаше да успеем да се справим без пехотинците. Станалото — станало — каза тя. — Поне ти си извън играта. Семейството ти ще бъде щастливо.

— На семейството ми не му пука. Не че ги обвинявам. — Той се намръщи. — Двамата с Карлота се разделихме преди две години. Дъщеря ми Рейчъл смята, че съм най-лошият баща на света. И е права. Не бях до нея. — Той направи гримаса.

— Сега ще разполагаш с малко време. Може би ще успееш да се реваншираш.

— Защо? За да ги изплюя като горещ картоф следващия път, когато се получи спешно съобщение за извънредна операция? Трябва да са луди, за да ме допуснат до живота си отново. — Той я хвана за ръката. — Такива като нас, ние сме наркомани. Пристрастени сме към бойните акции. Недей да им позволяваш да сторят това и с теб, Кери. Махни се, докато все още можеш. Не познавам никого от Националната служба за секретни операции с приличен брак. Защо мислиш, че всеки от нас води такъв хаотичен начин на живот?

— По-спокойно — прекъсна го тя и го потупа по рамото. — Ние вършим добри неща. Без нас страната ще е като сляпа. Няма значение колко си силен, ако не можеш да виждаш.

— Така си внушаваме сами на себе си. Слушай, Кери, не ти уби Демпси — заяви Върджил.

— Но го направих. Настина го направих.

— Заради Ромео ли? По дяволите, това боли — възкликна Върджил и се опита да изправи крака си.

— Не, заради Абу Убайда. Той е имал своите подозрения за Ромео и е достатъчно умен, за да знае, че ще се опитаме да изпратим някого до Багдад — отвърна тя.

— Вината не е само твоя, Кери. Рамади е бойно поле. Демпси знаеше в какво се забърква. Сол лично го избра за тази операция.

— Може би — рече тя и погледна през отворената врата до себе си. Отдолу виждаше как слънцето огрява разпростиращата се на километри повърхност на езерото Хабания като синьо огледало върху пустинния под. — Това, което каза преди малко, че всеки от нас води хаотичен начин на живот. Ами Фийлдинг? Това ли е причината той да е бил с Рана? Трябва да е знаел за риска, на който се излага.

— Не зная защо Фийлдинг направи… ау! — извика той, когато хеликоптерът леко се раздруса. — Не знам защо направи и половината от всички тези неща. Ти още ли се тормозиш за това?

— Начинът, по който той умря, не мога да повярвам, че е самоубийство — рече тя.

— Слушай — каза Върджил и стисна по-силно ръката ѝ. - Всичко това тук, цялата американска мисия, ще бъде взривена на милиони парчета. Фокусирай се върху това. Аз вече съм вън от играта. Ти си единствената, която може да го спре.

Тя кимна и остана седнала там, уловила го за ръката, докато дългата писта на въздушната база „Балад“ не се появи на хоризонта.

Кери придружи Върджил в линейката до болницата. След като видя, че там се погрижиха за него, тя се обади на Сол от кабинета на старшата сестра. Беше три следобед местно време, осем сутринта в Лангли. Сол бе в колата си на път за работа. Тя му разказа за Върджил, за да може той да вземе мерки. Веднага след като Върджил бе стабилизиран, щяха да го отведат до болницата във въздушна база „Рамщайн“ в Германия за продължаване на лечението, а след това щяха да го транспортират обратно в Щатите.

— Ти годна ли си за оперативна работа? — попита я той. Това, че Върджил бе ранен, явно го бе разстроило.

— Спри с глупостите, Сол. Не съм някое слабохарактерно малко момиченце и това е открита линия. Какво става с Браво? — „Браво“ — Б беше кодовото название за държавния секретар Брайс и нейното пътуване до Багдад. — Можеш ли да го спреш?