Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Хеликоптерът излетя и мина над магистрала 1, южно от Багдад. Трафикът по пътя привечер не бе натоварен. Беше твърде опасно да шофираш по тъмно. Докато летяха над покрайнините на града, тя забеляза нещо, на което не бе обърнала внимание на земята. От въздуха Багдад изглеждаше като столицата на палмовите дървета във вселената. Слънцето залязваше и превръщаше водите на река Тигър в червеникаво злато.

„Адхамия“, Багдад, Ирак

Пери Драйър я чакаше в кабинета си в конгресния център. На табелата на вратата пишеше „Американска служба за помощ на бежанци“ и се намираше няколко врати след управлението на Американската агенция за международно развитие, където бе срещнала Демпси за първи път.

Кери изчака на рецепцията, докато една тридесетинагодишна американка, облечена в спретната пола и бяла блуза, огледа мръсната ѝ пехотинска униформа с голямо ръждиво петно на ризата от раната на Върджил, немитото ѝ лице, рошавата коса и раницата, увиснала на раменете ѝ. „Върви по дяволите — помисли си Кери. — Мислиш си, че си в Ирак, пробвай Рамади вместо зелената зона, скъпа.“

Жената вдигна телефона и каза:

— Да. — След което: — Елате с мен — и стана, за да преведе Кери през просторна модерна зала, в която служители на ЦРУ седяха пред компютри, до един голям личен кабинет, където Драйър, сериозен, къдрокос мъж, облечен в панталон и карирана риза, с очила с метални рамки, седнал зад бюро със стъклен плот, ѝ даде знак да седне.

— Как е Върджил? — попита той.

— Добре. Куршумът е засегнал фибуларната артерия на крака му, но успяха да спрат кървенето. Ще го оправят и веднага щом го стабилизират, ще замине за „Рамщайн“, а после у дома.

Той кимна, а погледът му се спря върху кървавите петна на ризата ѝ.

— Ами ти?

— Какво за мен?

— Не си ли надупчена от куршуми? Всичко наред ли е?

— Не, не е наред. Демпси е мъртъв, Върджил е извън играта и изгубихме Ромео. Така че не съм добре, но съм годна за оперативна служба, ако това имаш предвид.

— Охо! — възкликна той и вдигна ръка. — Карай по-полека, Кери. Стреляш не по когото трябва. Не беше нужно Сол да те препоръчва. Аз те исках тук. И бях прав. Това, което ти постигна само за няколко дни, е нещо като малко чудо. И ме наричай Пери.

Тя се отпусна в стола си.

— Съжалявам — извини се тя. — Откакто прецаках нещата с Демпси, съм готова да убия някого. Просто се нахвърлих върху теб.

— Демпси беше жертва на обстоятелствата. Успяхме да постигнем много там… и нещо ми подсказва, че ще се доберем до много повече. Ще подготвиш ли един „Земен вълк“?

Тя кимна.

— Добре — рече той. — Ще ти дам компютър с обезопасена връзка до JWICS. — Той произнесе абревиатурата като „Джейуикс.“ Обединената глобална система за разузнавателни комуникации, или ОГСРК, беше компютърната мрежа на ЦРУ, проектирана за изключително сигурна, криптирана, съвършено секретна комуникация. — Може би така най-сетне ще събудим онези идиоти във Вашингтон. А какво ще правим с опитите за покушения и планираните атаки? Какво искаш от мен?

— Този нов човек, шиитът, Ал-Уалики, министър-председателят.

— Какво за него?

— Секретарят Брайс е предястието — той е истинската мишена. Ако АКИ се доберат до него, ще избухне гражданска война. Аз трябва да се срещна с него. Трябва да го предпазим.

Драйър направи гримаса.

— Не е толкова лесно. С това се занимава Държавният департамент. Те се държат много собственически. Нашият безстрашен лидер, посланик Бенсън, е издал заповеди. Никой друг освен него не може да се среща с Уалики.

Тя го погледна невярващо.

— Шегуваш се, нали? Имаме морски пехотинци, които трябва да живеят в собствените си изпражнения в Рамади, навсякъде има самоделни взривни устройства и обезглавени тела, от Багдад до Сирия, цялата тази проклета държава ще експлодира, а този тип си играе бюрократични игри?

— Той се страхува. — Пери се намръщи. — Кюрдите са готови да направят своя собствена държава, сунитите искат война, а иранците правят шахматни ходове заедно с Муктада ал Садр и шиитите, за да нахлуят и да вземат пешките. Бенсън е момче на президента. Не можем да го заобиколим.

„Божичко“, помисли си тя. Възможно ли бе Демпси, Дима, Рана и дори Фийлдинг да са умрели за нищо? Да стане така, че Америка да загуби войната и толкова много хора да умрат заради бюрокрацията?

— Пълна гадост — изрече тя.

— Наистина е пълна гадост — съгласи се той. — Кога ще е нападението?