Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Все още не. Посланикът е непреклонен. Той казва, че да си имаш работа с иракчаните е като да преговаряш с кошница със змии. Иска само едно-единствено съобщение, което да излезе от нас. Президентът го подкрепя. Всъщност той се среща с новия министър-председател утре — обясни Драйър и направи гримаса.

— Е, съобщението до Ал-Уалики ще бъде, че е мъртвец! И Бенсън също! Какво става със Сол? С Дейвид? С директора?

— Опитали са се, но им е било отказано. Това е шоуто на Бенсън. С колко време разполагаме?

— До утре. Всичко ще се случи утре.

— Сигурна ли си? Каква е вероятността?

— Сега звучиш като Лангли — заяви тя. — Деветдесет и девет процента. Това достатъчно голям шанс ли е за всички? А що се касае до Бенсън, ако не можеш да направиш така, че аз, той и Ал-Уалики да сме в една и съща проклета стая, утре ще бъде последният му ден на тази земя.

— Откъде може да си сигурна? И двамата ще бъдат тук, в конгресния център. И двамата са добре охранявани. Как ще успеят бойците на АКИ да нахлуят вътре?

— Няма нужда да влизат вътре.

— За какво говориш?

— Те вече са проникнали вътре. Те са тук в момента — каза тя и наклони глава към центъра на сградата.

— Което ще рече… — Тя наблюдаваше как той разгадава ситуацията. — Иракските сили за сигурност. Те са проникнали в иракските сили за сигурност. Ще бъдат убити от хората, които са назначени да ги пазят — завърши той.

— Според нашия човек Уарзер повечето от хората в иракските сили за сигурност, които се грижат за безопасността на официалните лица от иракското правителство, живеят в каравани или в незаконни апартаменти във вили в зелената зона, които са били изоставени от длъжностни лица на партия „Баас“, когато Саддам падна от власт. Те вече са тук.

Драйър се облегна на стола си и я погледна по начин, по който тя си представяше, че баскетболен треньор гледа някой от играчите си, който ще се опита да вкара тройка точно преди сигнала за край на мача.

— Сигурна ли си в това?

— Информацията е годна за предприемане на действия.

— Как, по дяволите, установи това? — попита той.

— Както знаеш, а Вашингтон явно не може да разбере това, проблемът с Близкия изток е, че той не се състои от страни — това е площ, заселена от племена — каза тя. — Нашият човек Уарзер е член на племето Дулами от Рамади — той е сунит, живеещ в „Адхамия“. Той също не е глупав. Той може да види накъде духа вятърът в Ирак в момента — той духа към шиитите. Ние, американците, направихме това — и то го плаши адски много. Така че той има нужда от карта „Излез безплатно от затвора“, в случай че всичко се обърка — и това означава убежище в Америка. Така че той трябва да бъде колкото се може по-полезен.

— Карай по същество.

— Уарзер обработваше възможен кандидат за агент, свой другар от племето, който е член на ИСС, иракските сили за сигурност, но с някои съмнителни контакти. За мен това означава, че няма начин той да не познава поне някого от АКИ. Този човек също живее в „Адхамия“. Името му е Карар Ясим. Разговарях за кратко със съпругата на Ясим. Тя е изплашена до смърт. Изплашена е от шиитите, от армията на Махди и от нас. Тя потвърди това, което вече подозирахме: има някои нови попълнения, дуламитски джихадисти, в охраната в ИСС, чиято задача е да бдят за сигурността на Ал-Уалики тук, в зелената зона и в конгресния център. Това не е ядрена физика, Пери — това е убийство. Можеш ли да ми уредиш тази среща с Ал-Уалики или не? — попита Кери.

— Добре — рече Пери, въздъхна и сключи ръце. — Ще опитам отново.

— Хубаво. Защото да спасим задника на Бенсън или дори този на Ал-Уалики не е най-важното нещо, което съм си наумила.

— Нима? А какво е то?

— Да ликвидираме Абу Убайда. Този път ще го пипна — закани се тя.

През бинокъла за нощно виждане тя наблюдаваше как муджахидините влизат в сградата на улица „Абу Hya’ac“ един по един. Улицата минаваше по източното крайбрежие и бе обгърната от тъмнина — цялата източна част на града страдаше от прекъсвания на електроснабдяването. Те бяха тежко въоръжени — основно като че ли с автомати АКМ и гранатомети, помисли си тя. Един от тях носеше оръжие, което приличаше на тръба, а след него двама мъже носеха нещо обемисто на гърбовете си.

— Какво е това? — попита Кери.

— По дяволите — измърмори полковник Салазар, командир на трета пехотна дивизия от четвърта бригада, на когото беше възложена основната отговорност за охраната на зелената зона. — Може да е АТ-13 „Саксхорн“. Руско е, дявол да го вземе.