Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Кери — изрече той. — Съжалявам. Наистина.

— Какво има? — попита тя.

— Самоделно взривно устройство. На магистрала 11 пред Фалуджа. Демпси е мъртъв.

„Ал Та'мим", Рамади, Ирак

Този, който го бе забелязал, бе младият морски пехотинец, старши матрос Мартинес. Тънка метална тръба, почти напълно скрита от отломките по средата на улицата, просто се подаваше изпод пътната настилка.

— Вероятно се активира при натиск — обясни той. Беше спрял хъмвито само на половин метър от него. След още половин секунда щяха да са минали отгоре и това щеше да е краят за Кери. Всички те живееха във взето назаем време, помисли си тя и избърса челото си с ръкав. Температурата вече бе над тридесет градуса. Тя бе облечена в огромна стандартна пехотинска камуфлажна униформа за действия в пустинни условия, абаята ѝ и личните ѝ вещи бяха в раницата, която държеше до себе си на седалката.

Опитваха се да си проправят път до Правителствения център, където временното регионално иракско правителство, защитавано от морските пехотинци от 3/8 — трети батальон, осми полк — се бе установило в Рамади. Тя смяташе, че Рамади е най-смъртоносното място на планетата, но тази част от града бе като нещо извадено от документален филм за Втората световна война. Нито една сграда не бе оставена непокътната — нищо не функционираше и нищо по улиците не се движеше с изключение на самотна измършавяла котка, която се катереше по купчина с боклук. Накъдето и да погледнеше, имаше разрушени сгради, ръждясали корпуси на унищожени превозни средства, отломки и гниещ боклук.

Мартинес върна джипа няколко метра назад, след което внимателно мина покрай металната тръба и продължиха надолу по пустата улица. Върджил и Уарзер, седнали отзад, оглеждаха за снайперисти рухналите сгради и натрупаните отломки, докато Кери, на предната седалка до шофьора, се опитваше да запази спокойствие, а ръцете ѝ трепереха.

Непрекъснато си мислеше, че тя е убила Демпси. Цялата операция бе лудост, но с ескалацията на битката за Рамади, с Абу Убайда, който се готвеше да тръгне срещу Багдад, и с всичките ѝ съмнения за Ромео, който бе поне двоен агент, да изпрати Демпси по магистрала 11 не можеше да не е самоубийствена мисия. Ако тя беше следила Ромео, за да се добере до Абу Убайда, бе възможно и Абу Убайда да е правил същото — да използва Ромео, за да открие нея и екипа ѝ.

Но какво друго можеше да стори тя? Две покушения, които щяха да се извършат всеки момент, можеха да отприщят гражданска война. Ромео не би излъгал за това, защото ако не се бе случило, тя щеше да унищожи него и семейството му просто като накараше морските пехотинци да бъдат учтиви и да им помогнат.

Нямаше избор. Трябваше да изпрати информацията до Лангли. Нищо друго нямаше значение. Демпси бе морски пехотинец. Той щеше да разбере, казваше си Кери. Само че сега Абу Убайда и може би Абу Назир бяха на съвсем близко разстояние от целта си, а Демпси бе мъртъв.

— Къде? Какво се е случило? — попита тя Уарзер, толкова зашеметена, че едва дишаше.

— Според иракските сили да сигурност е станало само на няколко километра преди моста към Фалуджа. Безлюдната отсечка от магистрала 11 между канала Дубан и езерото Хабания. Нещо на пътя накарало Демпси да намали и когато го направил, те детонирали експлозива. Казват, че взривът е оставил кратер в магистралата с четири метра дълбочина. Не тисля, че е останало много. — Уарзер направи гримаса.

О, Боже, о, Боже, помисли си тя. И после последва въпросът, който не се сдържа да не зададе.

— Някаква идея дали е било случайно, или са го чакали?

— Няма как да се разбере — отвърна Уардер. — Може просто да е било лош късмет.

Само че не беше. Не и когато си играеш с двоен агент като Ромео, който можеше да дава информация за нея и вероятно за екипа ѝ директно на Абу Убайда и може би дори на самия Абу Назир. Като се вземеше предвид тази комбинация, колко вероятно бе взривът да бе случаен? Заключението бе неизбежно.

„Аз го убих — мислеше си Кери. — Аз съм бедствие за всеки, който се доближи до мен. Дима, бракът на Естес, Рана, дори Фийлдинг, а сега и Демпси. Всички.“ Искаше ѝ се да изпълзи в един ъгъл и никога да не излезе оттам. Загубата на Демпси бе физическа болка, все едно някой я бе наръгал в гърдите. Като изключим, че не можеше да рухне. Не и сега, не и когато всичко, цялата война бе заложена на карта. „Дръж се, Кери — каза си тя. — Може да ти е жал за Демпси и за теб самата по-късно. Ти нямаш избор. Никой тук няма избор — и същото се отнася и до теб.“