Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— За всякакъв вид превозно средство, което не стои настрана от нас. За каквото и да е. Жени, деца, купчина боклук, която не би трябвало да е там — отвърна той. — Ако някой се приближи, извикай „имши“. Това означава…

— Знам какво означава — отсече тя.

— Обзалагам се, че е така. — Той кимна.

Кери провери своя М4. Беше зареден със стандартен тридесетпатронен пълнител. Лостчето за избиране на режим на стрелба от лявата страна бе нагласено на „Предпазител“. Тя прогони една муха от лицето си и се помоли на Господ да не ѝ се налага да използва оръжието.

Докато чакаха на летището в Бейрут и по време на полета до Аман, а после и по време на втория полет до Багдад, Върджил седеше до нея и четеше книга с меки корици, а тя основно слушаше Джон Колтрейн на айпода си, успокояващи романтични парчета като „Тяло и душа“, и си мислеше за самоубийството на Фийлдинг. Въпросът бе защо. Не можеше да е заради това, което го очакваше в Лангли. Фийлдинг бе от онзи тип задници, които винаги се измъкваха от какво ли не през целия си живот. Щеше да е преценил, че ще намери изход и от тази ситуация. Тогава защо го бе направил? Какво криеше? И как бе свързано с Абу Убайда и Абу Назир?

Джипът и „мамбите“ бяха натоварени и чакаха. Рабит седеше пред нея на мястото до шофьора, предназначено за „мерача“. Макар че климатикът бе включен, в джипа бе горещо, защото прозорците бяха леко спуснати, а техните оръжия се подаваха оттам. Радиото изпращя. Тя чу гласа на Диймън да казва:

— Дръжте си очите отворени и стискайте здраво задници. Да тръгваме.

„Мамбата“, която водеше конвоя, пое напред и техният джип я последва плътно, а знамето на компанията „Блекуотър“ върху камиона, черен флаг с бяла меча лапа, се вееше от отворения люк на покрива. Конвоят зави по отбивката и се запъти към портала на летището. Кери можеше да го види през предното стъкло. Порталът бе укрепен стабилно с пясъчни торби и бетонни бариери, които принуждаваха превозните средства да правят остри завои напред-назад, преди да могат да влязат в летището. Охраняваше се от служители на „Блекуотър“, облечени в пълно бронезащитно облекло, заели позиции на картечници.

На табела до портала пишеше „Напускате летищната зона. Код червено“. Върджил се наведе и прошепна в ухото ѝ, че „код червено“ означава, че оръжията трябва да са в готовност за стрелба. Когато приближиха бариерата от другата страна на пътя, гласът на Диймън се чу през радиото с пукот:

— Пригответе оръжията за стрелба, приятели. Свалете предпазителите. Няма туристи в този автобус.

Разнесоха се щракащи звуци, всички сваляха предпазителите си. Кери премести лостчето от „Предпазител“ на режим „Единичен огън“ вместо на „Автоматичен огън“, както ѝ бе показано. „Това е лудост“, помисли си тя. Нямаше представа как да използва това оръжие и не бе сигурна дали може да уцели нещо.

Излязоха от летището и тръгнаха по магистрала, обградена от пустиня. Веднага след портала тя видя палми, чиито стволове бяха почернели, а короните им бяха изтръгнати от експлозии. Отстрани на магистралата имаше дълга колона от изкривени останки, обгорени и почернели части от джипове и камиони. Дори само от количеството отломки бе очевидно, че нещата бяха станали много по-лоши, откакто тя за последно бе тук. Широк магистрален ограничител от изравнена пръст, шубраци и палмови дървета ги разделяше от насрещния трафик.

Джиповете им увеличиха скоростта. Сега се движеха по-бързо, с около сто километра в час. Кери избърса потта, която се стичаше в очите ѝ. От нейната страна на пътя се виждаше едно и също. Обгорени шасита на превозни средства, обезобразени палми и шубраци. Пред тях бе „мамбата“, начело на конвоя, с войник, заел позиция на картечницата отгоре, а отпред — пътят, отчасти скрит в далечината зад жълтата завеса от прах. Вдигната, предположи тя, от първия конвой, който бе на няколко минути пред техния.

— Надлез на хоризонта — заяви Рабит през рамо. — Пригответе се. Джихадистите обичат да пускат гранати и самоделни взривни устройства върху нас. Дръжте си очите отворени. Няма да ги забележите, преди да изскочат.

— Майчице — промълви Върджил и хвърли поглед на Кери, с което показа, че и на него това не му харесва.

Преминаха под надлеза, всеки нерв от тялото ѝ очакваше нещо да се срути върху им. Когато излязоха от сянката, тя погледна назад, но не видя никого. Тъкмо щеше да си поеме въздух, и радиото отново изпука.

— Пригответе се, хора. Кръстопът „Самоделни взривни устройства“. Тук вече става забавно — съобщи гласът на Диймън.