— Предадохме информацията на горните етажи. Включена е в ежедневния брифинг на президента. Естес провери, че президентът е обърнал внимание — отвърна Сол.
— И ще предупредят израелците?
Сол бе вдигнал ръка в знак, който по някакъв необясним начин обхващаше две хиляди години еврейска история.
— Това зависи от администрацията. Споделянето на информация с други страни не е разузнаване, а политика — отвърна той.
— Дори и със съюзниците? — попита тя.
— Особено със съюзниците.
— Ако стане така, в Ливан положението ще е най-лошо — заяви тя и сипа последната водка „Белведере“ по чашите за тримата.
— Винаги. Л'хайем — каза Сол и вдигна чашата си.
— Наздраве — каза Върджил и отпи.
Гледайки през прозореца, Кери видя силуета на палмово дърво, очертано на фона на грозните порутени къщи от светлините на преминаващия трафик, и ѝ стана мъчно.
— Бейрут ще ми липсва — каза тя на Върджил. Имаше нещо в този живот, в тези хора. Някакъв вид галантна лудост. Какво бе казала Мариел? Че живеят „на мост, прехвърлен над бездна“.
— Не е Вирджиния — кимна Върджил. Пътен знак информираше, че летището е пред тях.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше Сол.
— Кери? — рече той.
— Почти стигнахме летището — отвърна тя.
— Фийлдинг е мъртъв.
Тя почувства внезапна празнина, дупка, зейнала под лъжичката ѝ. Мразеше го, но все пак. Без да може да се контролира, тя си помисли за баща си, стана ѝ зле при спомена за това как го бе открила в деня преди Деня на благодарността, видя какво бе сторил със себе си, бързо го закара в болницата с линейката, мислейки си: „Съжалявам, татко, толкова съжалявам“, и в същото време, по един ужасно гаден начин, ѝ се бе приискало да не се бе прибирала у дома.
— Какво се е случило? — попита Кери.
— Изстрел в главата. Прилича на самоубийство.
Върджил ѝ хвърли поглед, питайки се какво става, след което веднага примигна заради светлините от задаващите се коли.
— Връщаме се — рече тя. — Трябва да стигнем до дъното на тази история.
— Кери, той не беше глупав. Знаеше какво ще се случи.
— Сол, чуй ме. Той беше един лъжлив боклук, жалко подобие на човешко същество, но не би направил такова нещо. Не и това. Не беше такъв тип.
— Какъв тип смяташ, че беше?
— От онзи, който се смята за по-умен от останалите. Който смята, че никой не може да се сравнява с него. Той винаги искаше да е на върха. — Кери потупа Върджил по рамото. — Слушай, само ще ме изчакаш. Връщаме се.
— Недей. Това е заповед. Ирак е по-важен от всичко. Освен това, каквото и да е станало, отговорите са в Багдад — заключи Сол.
Ирландски маршрут, Багдад, Ирак
Диймън говореше под металните арки в чакалнята на международното летище „Багдад“. Набит, типичен бивш военен, с разстояние между предните зъби като на Алфред И. Нюман [20] Измислен образ на момче, използван на корицата на ху мористичното списание „Мад“ като талисман. — Бел. прев.
, той бе облечен в пустинна бойна униформа с пиратски череп и кръстосани кости, изрисувани върху бронираната му жилетка, и името „Диймън“ върху военната му каска. Не носеше риза под жилетката и тренираните му във фитнес залата ръце и врат бяха покрити с татуировки на кобра и дяволски лица. Като останалите членове на техния екип охранители от компанията „Блекуотър“ и той носеше патронна лента с допълнителни пълнители и чифт ръчни гранати, които висяха като смъртоносни плодове върху гърдите му, а един автомат М4 бе опрян в извивката на ръката му, сякаш бе прегърнал бебе.
Макар още да не бе станало девет сутринта, Кери вече се потеше. Температурата бе над тридесет и два градуса през този ден в началото на април и тя имаше усещането, че ще стане много по-топло. Като останалите, и тя бе облечена с бронежилетка и кевларна каска и непохватно държеше предоставения ѝ от частната военна компания „Блекуотър“ автомат М4, оръжие, което никога преди това не бе докосвала. Върджил, който бе до нея и изглеждаше така, сякаш се чувстваше не по-малко некомфортно, избърса челото си с ръкав.
Бяха изминали седем месеца, откакто тя за последен път бе посещавала Ирак, но жегата, частните военни компании, усещането за война в мига, в който пристигне полетът ти, ѝ припомниха всичко, сякаш никога не си бе тръгвала, сякаш събитията в Бейрут никога не се бяха случвали. Трудно бе да се вярва, че са изминали по-малко от два месеца, откакто всичко започна с опита на Славея да я отвлече в Бейрут. Сега бе девети април. У дома, в Щатите, беше времето на пролетната ваканция, първи април — Денят на лъжата, сезонът за плащане на данъците и краят на колежанския баскетболен турнир „Мартенска лудница“. Тя сякаш участваше в състезание, където времето изглеждаше едновременно компресирано и безкрайно. „Сега пак в Ирак“, помисли си мрачно тя. Само че този път имаше следа.
Читать дальше