Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

По време на престоя си в Аман Кери бе отишла в дамската тоалетна на летището, където агент от базата, привлекателна жена от арабско-американско потекло, ѝ бе подала криптиран мобилен телефон под преградката на тоалетната кабинка, а тя го използва, за да се обади на Сол.

— Какво става с онова нещо, което ти дадох? — попита го тя. Телефонът на Славея.

— Все още работя по него. След всяка среща с Рана той е звънял на един и същ мобилен номер в Ирак.

— Къде?

— Навсякъде. Багдад, Фалуджа, Рамади. Последното е от Рамади.

— Смятаме ли тогава, че там се намира Абу нали знаеш кой? — прошепна тя по телефона.

— Убайда? Да. Кери?

— Тук съм.

— Пази се. Намираш се в червената зона. — Нещата трябва да бяха наистина зле, щом той смяташе, че трябва да я предупреди, помисли си Кери. От новините по телевизията разбра, че войната, която не вървеше добре, когато напусна Ирак, ескалира. А може би той я предупреждаваше за нещо друго? За някаква по-мащабна ескалация или за операция на АКИ?

— Сол, задава ли се нещо?

— Обикновено се задава — отвърна той.

Диймън им даваше указания за това какво да очакват по пътя от летището до зелената зона на Багдад. Стояха заедно с група наемници от „Блекуотър“, други охранителни компании и двама репортери от Си Ен Ен, които току-що бяха пристигнали заедно с тях с полета от Аман.

— Слушайте. Ще кажа това само веднъж и не ми пука дали ще ме чуете, защото може да не сте живи достатъчно дълго, за да има значение — изрече Диймън по начин, който накара Кери да разбере, че бе изнасял тази реч много пъти преди това. — Оттук до зелената зона са само десет километра. Гладък, в основни линии прав маршрут по пътя за летището, известен още като „Ирландски маршрут“, а на вас, новобранците, също така известен и като „Алеята на гранатометите“ — на тези от вас, които наистина внимават. Ще сме там след десет минути. Не е кой знае какво, нали? — Той се ухили, показвайки разстоянието между зъбите си.

— Ще се движим в два конвоя от по пет коли всеки. Във всеки конвой ще има три бронирани шевролета „Събърбан“ и брониран камион „Мамба“ на „Блекуотър“, с картечница М240 отпред и още една „Мамба“, с която ще завършва колоната. Вижте сега, някои от вас, новобранците — каза той и ги огледа, — може да си помислят, че това е малко повече мощ, отколкото имаме нужда. Някои от вас може да погледнат нашите големи, дебелозадничести американски возила и да се почувстват малко по-сигурни с всичките тези стоманени пластини, прикрепени по тях. Повярвайте ми: при количеството хексогенни експлозиви, които използват нашите малки джихадистки братя, бронята около вас е ефективна точно толкова, колкото и една хартиена салфетка.

— На всеки от вас ще му бъде възложена зона за наблюдение, когато тръгваме. Дръжте си очите отворени. Не откривайте огън, освен ако не ме чуете да викам „Огън!“. Говоря сериозно. Ако ви кажа да стреляте, по-добре открийте огън или аз лично ще ви гръмна. Сега в този миг някой умник може да си каже: „Това са глупости, Джак“. Добре, глупости. Но само за сведение: вчера имаше двадесет и едно нападения срещу американски конвои по същия този път. Дадохме две жертви. Но днес, за вас, късметлии, е денят преди големия празник Мевлид Ал-Наби. Рождения ден на пророка Мохамед. Така че можем да очакваме чалмите да вдигнат мизата. Между другото това е празник на сунитите, така че в добавка към атаките срещу нас можем да очакваме експлозии и коли бомби в сунитските джамии и пазари. След пет дни е шиитската версия на празника и трябва да повторим цялата тази дандания. Брифингът приключи. Или ще успеем да преминем, или няма. Някакви въпроси?

Той ги погледна. Неколцина от наемниците попристъпиха от крак на крак, но никой не каза нищо.

— Добре, момчета и момичета — той кимна на Кери, единствената жена, — пригответе се за най-дългите десет минути от живота си. Хайде да се омитаме оттук — завърши той, обърна се и се отдалечи. След миг те го последваха отвън, пред терминала. Сивите „мамби“ и черните джипове се бяха наредили до бордюра на палещото слънце.

Рабит, бивш морски пехотинец с подстригана ниско коса като мъх на праскова, обясни на Кери и Върджил в кой джип да се качат, къде да седнат и им възложи параметрите, в които щяха да откриват огън. Те бяха във втория конвой. Мястото на Кери бе на средната редица, отдясно.

— За какво да се оглеждаме? — попита тя Рабит. Беше правила това и преди, миналият път, когато бе тук, но заради всичко наоколо бе очевидно, че нещата се бяха променили.