Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Те увеличиха скоростта и тогава картечницата М240 и автоматите М4 от дясната страна на „мамбата“ пред тях откриха огън. Всички от десния борд на камиона, откъм нейната страна, стреляха. Проследявайки полета на трасиращите куршуми на картечницата, изглежда, че стреляха към покрива на сграда с цвят на пясък, на около сто метра от магистралата. „Божичко“, помисли си тя, когато видя отблясъци от огън оттам. Някой ги обстрелваше.

— Снайперисти. Стреляйте, дявол да ги вземе! — извика Рабит и също откри огън към покрива на сградата със своя М4.

Кери направи опит, но не можеше да види кой стреля по тях, макар нервите ѝ да бяха изпънати в очакване на някой куршум да я уцели всеки миг. Грубият раздиращ звук от откосите на автоматите М4 от страна на Рабит и мъжете зад нея звучеше невероятно силно в ушите ѝ. Тя постави пръст върху спусъка, без да знае какво да прави, когато се изправиха точно срещу сградата. И тогава го забеляза.

Виждаше нечии очертания там горе и преди да осъзнае какво прави, натисна безразсъдно спусъка и усети как автоматът се разтресе в ръцете ѝ. Даде още един откос, изстрелите звучаха много силно, макар да бе сигурна, че изобщо не е успяла да улучи онзи, който бе там. Преди да успее да види какво се случва, те вече се отдалечаваха с голяма скорост. Почувства ужасна нужда да се изпишка и се стегна, за да не се изпусне. Върна лостчето на автомата на „предпазител“.

След — както ѝ се стори — вероятно един час, макар че всъщност едва ли бе минала и една минута, те излязоха от магистралата, а „мамбата“, която водеше конвоя, започна да бибипка и да се блъска в иракските коли, за да ги накара да се отдръпнат от пътя, когато конвоят се отправи към контролно-пропускателния пункт на зелената зона. Улиците бяха претъпкани с коли, мотоциклети и хора. През прозореца се промъкваше миризма на прах, дизел и изгнил боклук.

Контролно-пропускателният пункт бе пред тях: спирална бодлива тел, бетонни стени против експлозии, някои от които декорирани с графити, торби с пясък, предпазни бетонни ъглови стени по пътя, опашка от коли и дълга колона от хора, които минаваха през проверка и метални детектори, за да влязат, наблюдавани от танк „М1 Ейбрамс“ и отряд от войници от американската армия. Промъкнаха се покрай криволичещите ъглови предпазни стени и спряха за кратко на пункта, където един наемник, който изглеждаше точно като войник, с изключение на платнения знак „Блекуотър“ на рамото на ризата му, им махна да преминат.

След като минаха през стената за защита от експлозии, те сякаш се озоваха на друга планета. Намираха се на широко авеню, по продължението на което имаше палми, вили със зелени ливади и градини, величествени сгради с островърхи куполи, сякаш излезли от Хиляда и една нощ, а в далечината слънцето огряваше река Тигър. Минаха покрай един паметник с гигантски извити мечове, скръстени над входа, и се озоваха в нещо, което приличаше на обширен параден плац. Близо до плаца имаше някаква фигура, която приличаше на голяма бетонна летяща чиния с отворен люк. Кери я помнеше от последното си пътуване, но Рабит, който смяташе, че тя е новобранка, привлече вниманието ѝ върху статуята.

— Паметник на Незнайния войник — обясни той, докато продължаваха да се движат надолу по авенюто и най-накрая завиха наляво покрай някакви правителствени сгради сред затревени открити площи, а след това надясно по улица „Яфа“ спряха пред входа на високо здание с пресъхнал фонтан със статуи, което рано или късно всеки чужденец, който нямаше отношения с военните, опознаваше: хотел „Ал Рашид“.

— Искаш ли да се регистрираш, или преди това ще отидеш до конгресния център? — попита Върджил, когато свалиха багажа си. Конгресният център беше сградата, в която временното иракско правителство и правителствените агенции на Съединените щати имаха свои централи.

— Конгресния център — отвърна тя, спусна предпазителя и подаде своя автомат М4 на Рабит.

— Добре се справи — рече той.

— Бях изплашена до смърт — отвърна тя.

— Аз също. — Той се ухили и ѝ махна за сбогом.

Двамата с Върджил, теглейки след себе си куфарите си на колелца, прекосиха широкия булевард и показаха личните си документи на американските морски пехотинци, разположени зад пясъчни чували пред оградата от желязо и бетон на зданието на конгресния център. Самият той представляваше гигантска, подобна на крепост, постройка от сив бетон. Приличаше на укрепление от Първата световна война.