Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Когато баща ѝ най-сетне започна да взима клозапин, той започна да опитва да възстанови връзката им. Имаше чувството, че никога всъщност не бе познавала Франк Матисън, онзи Франк Матисън, който бе ходил във Виетнам — дори не знаеше това за него, докато не откри една снимка в кутията в шкафа му, където той, гол до кръста, невероятно млад и мършав на вид, бе прегърнал автоматична пушка М14 на някакво сечище в джунглата заедно с двама приятели, всички те ухилени за пред фотоапарата, надрусани с това, което са пушели, онзи Франк Матисън, за когото майка ѝ се бе омъжила, преди всичко да стане наистина лошо. Той се беше преместил при сестра ѝ Маги и съпруга ѝ Тод. Ходеше на терапия, в основни линии вече бе нормален според Маги.

— Иска да те види — беше ѝ казала сестра ѝ. — Има нужда да възстанови връзката си с теб. Важно е за лечението му.

— За лечението му ли? Ами моето? — отсече тя.

Не го допускаше близо до себе си. Ако го видеше в къщата на Маги, му казваше „Здравей, татко“, „Довиждане, татко“ и това бе всичко. Защото не можеше да забрави — своето странно детство, мача на пинг-понг между глупостта и мълчанието. И защото той можеше и да изглежда нормален, но тя знаеше, че лудостта се спотайва в него, чакаше да се измъкне в мига, в който си извърнеш главата.

Ами тя? Нейната лудост?

Кучи син, тя имаше нужда от питие. И джаз. Приготви айпода си. И точно тогава на вратата се почука.

Беше Демпси, изпълнил рамката на вратата. Все още облечен в униформената си риза и панталони, малко повече подпийнал, отколкото бе в кънтри клуб „Багдад“. Начинът, по който я погледна, я развълнува до дъното на душата ѝ — по дяволите, той бе мъж, който изглеждаше добре.

— Искам да знам истината. Женен ли си? — попита тя.

— Какво значение има? — отвърна той, без да сваля сините си очи от нея.

— Не знам, но има. Женен ли си?

— Някъде по средата — отвърна той, сякаш браковете бяха военни задачи, временни назначения, а след това продължаваш към следващото.

— О, не — възкликна тя, когато той влезе в стаята и двамата се прилепиха един към друг като атоми, които се блъскаха, разкъсвайки дрехите си, целуваха се, сякаш бе краят на света. Метнаха се върху леглото и когато тя уви крака около бедрата му, усещайки как той прониква в нея, една част от мозъка ѝ чу две мощни експлозии от тази страна на реката, последвани от нови откоси стрелба от автоматично оръжие.

Затворът „Абу Гариб“, провинция Анбар, Ирак

Доведоха Абу Амар, известен още като Уалид, с белезници в стаята за разпити, където Кери чакаше. Помещението бе оскъдно мебелирано: бетонни стени и два дървени стола един срещу друг, нищо повече. Тя му даде знак да седне и миг по-късно той го направи.

— Салаам алейкум — поздрави го тя и махна на двамата американски войници, които го бяха довели, да ги оставят. Уалид не отвърна с „Уа алейкум салаам “, както изискваше арабската любезност. Той бе слаб мъж с ниско подстригана коса и рошава брада, облечен в оранжев затворнически гащеризон, с нервен тик, който го караше леко да отмества глава встрани през няколко секунди. Кери се запита дали това му бе вродено, или бе резултат от живота в затвора и предишни разпити.

Очите му я огледаха за по-малко от секунда, забелязвайки нейния син хиджаб, дънките и горнището с качулка на Корпуса на морската пехота на САЩ, след което погледът му се отмести. Не бе нужно да казва нищо. Тя разбираше. Тя беше врагът. За няколко минути никой от тях не проговори. Тя взе мерки да седи неподвижно, така че записващото устройство и скритата миниатюрна видеокамера, които носеше, да улавят добро изображение.

— Ти знаеш хадита, устно предание на Абу Иса ал-Тирмизи, което съобщава за Вестоносеца на Аллах, нека бъде мир над него, който казал: „Най-добрата част от теб е тази, която е най-добра за семейството ти“ — изрече тя на арабски.

Уалид рязко мръдна глава, но не спря да я гледа. Очите му примигнаха няколко пъти като на птичка.

— Значи този път няма да използваме нито електрически ток, нито вода. Ти трябва да си „добрата полицайка“ — каза той на иракско-арабски.

— Нещо такова. — Тя се усмихна. — Имам нужда от помощта ти, Асаид Уалид Карим. Знам, че предпочиташ да умреш, отколкото да направиш това, но си помисли. Само една дума от моя страна и ще бъдеш свободен. — Тя махна леко с ръка към стените.

— Не ти вярвам. Дори и да го направя, бих предпочел да умра, отколкото да ти помогна. Мисля — потрепна той, — че предпочитам електрошока и водните мъчения пред твоите глупости — заяви той.