Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Познаваш ли този мъж? — попита тя. От изражението по лицето му видя, че го познава.

— Абу Убайда — кимна Уалид. — Трябва да знаеш кой е, иначе нямаше да ме питаш.

— Какво е истинското му име?

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ла, наистина. Не знам.

— Какво знаеш за него? Трябва да имаш някаква информация. Някой трябва да го е наричал с някакво име.

— Не е анбарец, дори не е иракчанин. Веднъж чух някой да му вика „Каден“.

— Откъде е?

Лицето му стана сурово и той я погледна подозрително.

— Ще ме пуснеш ли? Днес?

— Но тайно ще работиш за мен — заяви тя. — Откъде е той?

— От Палестина, като… — той спря внезапно.

Беше се изпуснал. Тя веднага реагира.

— Като кого? Като Абу Назир ли? И двамата са палестинци, нали? — Когато мъжът не отговори, Кери добави: — Животът на сина ти Габир виси на косъм, Уалид.

— Като на всички нас. Всички сме в ръцете на Аллах — отвърна той.

— И в твоите собствени. Кажи ми, палестинци ли са те? И двамата? Затова ли са толкова близки?

Той потрепна и кимна, след което добави:

— Може би вече не са чак толкова.

— Защо? Какво се е случило?

— Не знам. Откъде бих могъл да знам? Затворен съм тук като животно — отсече той.

— Ами заслужи свободата си. Къде е Абу Назир сега?

— Не знам. Той се мести през цялото време така или иначе. Казват, че никога не прекарва две вечери в едно и също легло. Като Садцам. — Той се ухили и показа жълтите си зъби.

— Ами Абу Убайда? Къде е той? В Рамади?

Уалид кимна почти неуловимо.

— Но не задълго — обясни той.

— Защо? Къде отива?

Той поклати глава. За миг тя се притесни, че ще спре да говори. Уалид бе най-добрата възможност, с която разполагаха. Ако не го накараше да се обвърже сега — преди голямата задаваща се битка за Рамади според Демпси, — те щяха да се провалят. „Хвърли проклетите зарове, Кери“, каза си тя и се изправи.

— Или оставаш, или тръгваш, Уалид. Сега е моментът — изрече тя и затаи дъх. Отнякъде из затвора се разнесоха неясни звуци от нечии писъци, но не можа да различи думите. Уалид сигурно също ги чуваше, помисли си тя.

— Как се казваш? — попита той.

Рамади, провинция Анбар, Ирак

Четиримата — Кери, Върджил, Уарзер и Демпси, облечени в стандартни бойни униформи на морски пехотинци за действия в пустинни условия, влязоха в Рамади с едно хъмви зад БТР на морската пехота, качиха се на моста над река Ефрат и продължиха към контролно-пропускателния пункт до електроцентралата. Слънцето бе високо в небето, денят бе горещ — температурата беше над тридесет градуса, със ситни камъчета из въздуха, носени от пустинния вятър.

Спряха на контролно-пропускателния пункт — купчина от пясъчни торби и бетон. Демпси слезе и проведе кратък разговор с пехотинците, които охраняваха пункта. После се върна и се настани зад волана.

— Лошо — каза им той. — Две полицейски управления са били ударени снощи. Морски пехотинци на авеню „Самоделни взривни устройства“ са били обстрелвани с тежки минохвъргачки. В Лангли нали не са ви казали, че АКИ разполага с двеста и двадесет милиметрови минохвъргачки и руски противотанкови ракетни комплекси АТ-13 „Саксхорн“? Сериозна работа. А джихадистите са вдигнали мизата. Предлагат двумесечни заплати на всеки, който постави самоделно взривно устройство на маршрут „Мичиган“, основното шосе, водещо към града. Три месечни заплати, ако бомбата убие някакви американци.

— Какво ще правим? — попита Кери.

— Ще трябва да използваме алеята „Гранатомет“ — той направи гримаса и потегли.

На връщане от „Абу Гариб“, Уарзер и Демпси ги бяха инструктирали. Рамади, както обясни Уарзер, бе град е половин милион души под обсада, притиснати от три военни сили: „Ал Кайда“, сунитските бунтовници и морските пехотинци. На сто километра западно от Багдад, на главния път през пустинята, това, по думите на Демпси, е „несъмнено най-опасното място на планетата“.

Сега шофирайки по главната улица зад БТР-а, Кери виждаше какво има предвид той. От двете страни улицата бе оградена от купчини отломки там, където преди бе имало сгради — няколкото здания и електрически стълбове, които бяха останали, бяха надупчени от куршуми като швейцарско сирене. С изключение на няколко джамии и ръждясали водни кули, които стояха все още изправени, градът изглеждаше като снимка на Германия след Втората световна война, помисли си Кери. Минаха покрай дълбок кратер от бомба на пътя и Върджил хвърли поглед към Кери оттатък централната конзола на хъмвито, след което продължи да оглежда улицата, като държеше в готовност автомата си М4.