Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Те показаха документите си за самоличност отново — този път на американските военни полицаи, които пазеха входа, и влязоха вътре. Мигновено усетиха климатичната инсталация и след като поразпитаха, в крайна сметка откриха служба с табелка на вратата „Американска агенция за международно развитие, Багдад“ — институцията за предоставяне на държавни помощи на чужди страни. Почукаха и влязоха вътре.

Поканиха ги в чакалнята на един офис, където седнаха и зачакаха, докато млад американец, облечен в униформена риза и вратовръзка на морски пехотинец, на когото отвсякъде му личеше, че е военен, отиде да доведе някого. Един капитан от морската пехота, също по риза, се появи от някакъв вътрешен кабинет.

Беше висок около метър и осемдесет, атлетичен, добре изглеждащ, с черна къдрава коса, по-дълга от на обикновените морски пехотинци, сини очи и усмивка като на Том Круз.

— Аз съм Райън Демпси. Вие трябва да сте Върджил и Кери. Добре дошли в Пясъчника — изрече той и им стисна ръцете. Когато я докосна, Кери почувства изтръпване, което не бе изпитвала, откакто бе срещнала за първи път професора си по политология, Джон, в Принстън преди толкова много време. „От адреналина е“, каза си тя, тръпката от това, че оцеля по време на пътуването, от това, че е жива. Но когато огледа по-добре капитан Демпси, разбра, че това не беше вярно.

„О, по дяволите — каза си тя. — В беда съм.“

Зелена зона, Багдад, Ирак

Седяха на малка маса в ККБ, кънтри клуб „Багдад“. Бяла сграда от газобетонни тухли със син перваз на една улица в жилищния район близо до реката, това бе едно от малкото места в Багдад, където алкохолът се продаваше свободно. Клубът беше претъпкан с емигранти от зелената зона, които идваха тук, вместо да ходят по баровете на „Ал Рашид“ или в хотел „Палестина“, защото шиитите се опитваха да сформират правителство и хотелите не сервираха открито алкохол.

Имаше мъже в униформи от дузина различни коалиционни страни — британци, канадци, австралийци, поляци, грузинци, от американското посолство и чиновници от временното правителство, — както и наемници от частни военни компании като „Блекуотър“, „Дин Корп“, „Кей Би Ар — Халибъртън“ и стотици други. Все повече и повече войната се преотстъпваше чрез договори на тези частни компании и те на практика бяха поели контрола. Барът и съседните зали бяха претъпкани с техни служители, наети от всички краища на света, със заплати, подобни на тези на Уолстрийт, говорещи на десетки езици и харчещи пари, сякаш бяха започнали да стават демоде. Излитащите реактивни самолети не можеха да се мерят с нивото на шума тук, а сервитьорките, които нямаха нищо против да ги опипват по задника, можеха да изкарат по хиляда долара на вечер.

Кери седеше заедно с Върджил и Демпси, който наистина бе капитан от морската пехота, преотстъпен на ЦРУ, използвайки офиса на Американска агенция за международно развитие за прикритие, от оперативна група 145, формирование с неясни функции, което потушаваше бунтовете.

Към тях се бе присъединил един гражданин на Ирак, Уарзер Зафир, официално преводач на американското посолство, а неофициално също член на оперативна група 145. Иракчанинът бе тридесет и няколко годишен, тъмнокос, с набола тридневна брада, прав нос, остър като острие на брадва. „И той е привлекателен“, помисли си Кери. На съседната маса до тях трима австралийци шумно празнуваха победата на националния отбор по крикет над „онези смърдящи южноафрикански скапаняци, пич“.

— Говоря арабски. Нямам нужда от преводач — заяви Кери на Демпси, докато още бяха в офиса.

— Уарзер има и други полезни качества — отвърна той.

— Като например?

— Той е от Рамади — обясни Демпси.

— И какво има в Рамади? — попита Кери.

Сега в ККБ, пресушавайки един „Хайнекен“, Демпси им обясни:

— Вие трябва да разберете какво се случва. Ирак се е променил, откакто последно сте били тук. През последните две седмици повече от триста трупа, повечето изгорени, измъчвани до неузнаваемост, се появиха само тук, в Багдад. Войските ни са атакувани от всички страни. Самоделни взривни устройства и снайперисти на всяка пресечка. Трудно е да се каже кого мразят повече иракчаните — дали нас, или се мразят едни други.

— Сунитите никога няма да приемат Джафари за министър-председател. — Той се наведе по-близо. — Тази съпротива скоро няма да свърши. АКИ става по-силна. На ръба са да превземат Анбар. Говорим за провинция, простираща се от покрайнините на Багдад чак до сирийската граница. Хората са изплашени до смърт. Миналата седмица двама американски военни рейнджъри изчезнаха в Рамади. Час по-късно се появиха без глави.