Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Тук винаги става нещо поне веднъж на ден — обясни Рабит и се прегърби над оръжието си.

Кери видя какво имаше предвид той. Няколко коли се качиха на магистралата от второстепенен път. Едната от тях, такси с двама араби на предните седалки, забрадени с карирани куфии [21] Памучна кърпа за глава. — Бел. прев. , се приближи към тях.

— Имши! Махнете се, дяволите да ви вземат! — извика Рабит и пусна предупредителен откос пред предната броня на таксито, давайки им знак да се отдръпнат. Шофьорът на таксито ги изгледа кръвнишки, но намали и отби встрани. Пред тях „мамбата“, начело на конвоя, непрекъснато бибипкаше с клаксона, но Кери не можеше да разбере на кого. После видя как бронираният камион нарочно се блъсна в задницата на колата пред него и изгледа как превозното средство отби встрани, за да се махне от пътя.

След това проследи с поглед как колите една след друга се отдръпваха встрани от магистралата, за да пропуснат конвоя, а иракчаните в тях ги наблюдаваха с непроницаеми изражения.

Минаха под още един надлез с насочени нагоре оръжия, а после и под още един. На пътя имаше кратер от предишни експлозии от самоделни взривни устройства и конвоят намали скоростта, за да го заобиколи.

Внезапно една жена в черна абая с две малки момченца се появи отстрани на магистралата пред тях, близо до останките от кола, която все още не бе отместена от пътя. Тя държеше кошница. Намираха се в обсега на стрелба на Кери.

— Два часа! Жена с кошница и деца! — извика тя. Жената им махна и вдигна кошницата към тях. „О, Боже!“, помисли си Кери. Дали нямаше експлозиви в кошницата? Не знаеше какво да направи.

— Не стреляйте още — извика Рабит, когато те насочиха оръжия към жената и двете деца. „Какво става тук? — запита се Кери. — Какво правим?“

— Бала! — провикна се жената и им махна, когато те намалиха, за да минат покрай останките от колата.

— Почакайте! — извика Кери. — Тя продава фурми!

— Не стреляйте! — нареди Рабит.

Кери отдръпна пръста си от спусъка. Докато минаваха, по-малкото от двете момченца им помаха. „Това място е сюрреалистично“, помисли си тя, а сърцето ѝ блъскаше като барабанче.

Отново намалиха при контролно-пропускателния пункт на магистралата, преградена от бронетранспортьори и с охрана от иракски войници, наблюдавани от двама американски морски пехотинци. Иракските войници им махнаха да преминат, почти без да ги погледнат, и те отново ускориха. Крайпътна табела гласеше: „Скоростна магистрала „Кадисая“.

Внезапно тя чу невероятно силна експлозия и видя огромна оранжева огнена топка да се издига на няколкстотин метра пред тях. Блъсна ги пареща вихрена струя от експлозията, сякаш ги бе връхлетял горещ вятър.

— По дяволите — измърмори Рабит.

— Какво има? — попита Кери.

— Конвоят пред нас — промълви той през стиснати зъби.

Минута по-късно трябваше да намалят, за да заобиколят разбитата каросерия на джип, точно като техния, напълно погълнат от пламъци, който изпускаше плътна парлива струя черен дим на стотици метри във въздуха. До него бе тлеещият корпус на още едно разрушено превозно средство, от което не бе останало нищо друго освен шасито. Кола бомба, помисли си автоматично Кери, докато маневрираха покрай него. Тя усети жегата от пламъците по кожата си. Въздухът бе изпълнен с пушек и миризмата на експлозив.

Заради пламъците не можеше да види никого отвън, но имаше една човешка ръка, която лежеше върху магистралата на няколко метра. Щяха да минат точно покрай нея, може би през нея. Догади ѝ се и се насили да преглътне, за да се въздържи да не повърне. Не можеше да отмести поглед от откъснатата ръка, докато преминаваха. Лежеше там, с длан, обърната нагоре, пръстите бяха в перфектно състояние, недокоснати, дори изглеждаха спокойни. Двама мъже от „Блекуотър“ носеха трети, чиято горна част на тялото бе напоена с кръв. Занесоха го до един джип, който бе спрял по средата на магистралата, а вратата му стоеше отворена.

Трябва да се бе случило току-що, помисли си тя, догади ѝ се и внезапно си спомни какво беше и нейното положение в Ирак преди това, а тук всичко беше съвсем реално — можеше да умре във всеки един миг. Внезапно се почувства ужасена. И въпреки това се усещаше по-жива, отколкото някога е била през живота си. Всяка пора на кожата ѝ бе като рецептор, който усещаше атомите във въздуха около нея.

„Това е като някой от моите полети“, помисли си Кери. Беше истинска лудост. И все пак. И все пак. Това бе нейната истинска същност.