Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Кажи им да се оттеглят. Няма да имаме нужда от тях — отвърна Сол и му махна за довиждане. — Ще те информирам след час, става ли?

Фийлдинг кимна, без да сваля очи от Сол, и напусна апартамента.

— Ти да не си откачил напълно? Знаеш ли какво този задник… — започна Кери, но Сол допря пръст до устните си, за да я спре, и погледна към Върджил, който отиде до вратата и я отвори, за да се увери, че Фийлдинг си е тръгнал. — Какво става? Защо искаш да ме видиш насаме?

Сол внезапно се ухили. Върджил, който наблюдаваше и двамата, се усмихна.

— Знаеш ли какво направи? Имаш ли някаква представа? — попита Сол.

— За какво говориш?

— Снимката, която изпрати. Онази от свръзката, която проследи, от Мариел.

— Мъжът, Мохамед Сидики. Какво за него?

Сол се наведе напред и докосна ръката ѝ.

— Ами според твърденията на бившия ти шеф Алън Йерушенко и целия му екип плюс всички от САБИЮА има над седемдесет процента вероятност това, което си изпратила, снимката на човека, когото си идентифицирала като някой си Мохамед Сидики, смятан за катарец, който между другото според Доха не съществува, да е единствената известна снимка на Абу Убайда, дясната ръка и втория човек след Абу Назир, лидера на „Ал Кайда“ в Ирак, и човека, който най-вероятно стои зад атаките в Ню Йорк.

Тя се олюля назад зашеметена. Невероятно, помисли си. В един момент я пращаха в Полша, а сега внезапно бе направила хоумрън, за да спечели мача от Световните серии.

— А какво ще се случи с Фийлдинг? — попита Кери.

— Когато слезе от самолета, в Лангли ще се занимават с въпроса. — Сол се намръщи. — Няма да е приятно. Нямам представа какво, за Бога, си е мислел той. Или колко надълбоко е в играта, или с кого е там.

— А какво става с мен в Лангли? Махната ли съм от черния списък?

Сол се ухили.

— Шегуваш ли се? Що се касае до директора, ти си кралицата на бала, жената чудо и женският вариант на Джеймс Бонд, вплетени в едно. Йерушенко каза, че ако вече не бил женен и дядо, щял да се ожени за теб. Най-сетне имаме шанс да хванем това копеле натясно.

— Ами Дейвид? — попита тя, без да го поглежда.

— Естес също.

— Тогава защо каза, че си тръгвам? Имам много неща, които трябва да свърша тук.

Той поклати глава.

— Отиваш в Багдад. Полетът ти е след четири часа. Имаш нова мисия. Изцяло твоя е. Ти ще я ръководиш.

— И каква е тя?

— Възложена ти е директно от Бил Уолдън. Да ни донесеш главите на Абу Убайда и Абу Назир. „Ал Кайда“ е на път да превземе цялата провинция Анбар в Ирак. В страната ще избухне гражданска война. Нашите войски ще бъдат подложени на кръстосан огън. Ще стане кървава баня. Хората от разузнавателното управление на министерството на отбраната са направили изчисления за приблизителната цифра на жертвите, която ще ти се стори невероятна. Единственият начин да спрем това е чрез тези двамата.

— Защо точно аз?

— Разбирам те. Това е голяма задача. Но ти го откри. Умееш най-добре интуитивно да предвиждаш ходовете му за разлика от нас, останалите. Говориш арабски като местните. Кой би бил по-добър кандидат? Родена си за това, Кери.

— И може би ще мога да въздам малко справедливост за Дима. И за Рана — промълви тя.

— Ех, Кери — въздъхна Сол. — Недей да търсиш справедливост в този живот. Така ще бъдеш много по-малко разочарована.

— Мишените. Как искате да ви ги доставя? Живи или мъртви? — попита тя.

— На милион парчета, хич не ме е еня. Просто докопай копелетата — изрече Сол през стиснати зъби.

Двамата с Върджил пътуваха в такси, което се движеше надолу по „Рю Оузай“ към летището. Улицата беше претъпкана и шумна, дори и късно през нощта. Сградите близо до брега бяха стари и напукани, с висящо пране и черни знамена, изписани с бели букви, прокламиращи „Смърт на Израел“ от балконите.

Кери се беше върнала до жилището на Върджил, за да си опакова багажа. Когато започна да сгъва роклята „Терани“, Върджил поклати глава.

— Няма да имаш голяма полза от това в Багдад — заяви той.

— Вероятно не — отвърна тя, сгъна дрехата и я прибра в куфара, без да знае какво друго да направи с нея.

Когато бяха готови, се запътиха към гробището, близо до булевард „Байхум“, за да може тя да остави съобщение в тайника, с което уведомяваше Джулия-Фатима, че се налага отново да замине. Казваше ѝ да се пази. Не споменаваше това, което и двете знаеха: че бомбите пристигаха.

— А какво ще стане с предупреждението на Джулия за Хизбула и израелците? — бе попитала тя Сол, когато все още се намираха в тайната квартира. — Досега тя винаги е била безценна. Задава се война. Въпрос е на седмици или месеци.