Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Не съм сигурна. Но Абас е разпределен на юг в ливанския град близо до границата, Бинт Джбейл. Само под земята, целият град е крепост. Капан за ционистите. Това е всичко, което знам.

— Добре. Има още нещо — каза Кери и извади айфона си. — Нещо, което искам да погледнеш. — Те се отклониха от пътя си при морската дига. Кери ѝ показа паспортната снимка на Дима. — Познаваш ли я? Виждала ли си я някога?

Фатима поклати глава. Кери затвори снимката на Дима и отвори тази на Рана.

— Ами нея?

— Това е Рана Саади. Всички я познават — отвърна Фатима.

— Срещала ли си я някога? Абас споменавал ли я е някога? Фатима отново поклати глава.

— Не мога да помогна. Съжалявам — отвърна тя.

— Няма значение. Толкова се радвам да те видя — каза Кери. Фатима ѝ хвърли остър поглед.

— Нали няма да забравиш за Америка?

— Няма да забравя — обеща Кери.

Тя се качи по стълбите горе, в ателието на „Рю Гуро“. Намираше се на втория етаж в старомодна сграда от колониалната ера. Зад стъклената врата млада и много красива рецепционистка седеше зад лъскаво, ултрамодерно бюро в тясната приемна.

— Бонжур. Имате ли насрочена среща? — попита красивата рецепционистка.

— Обадих се по-рано. От телевизия „Ал Джадийд“ съм — отвърна Кери и ѝ подаде визитна картичка с логото на „Джадийд“, която беше направила вчера.

— Спомням си. Франсоа… това е мосю Абу Мурад, е в студиото. Ще го уведомя, че сте тук.

Кери погледна снимките, изложени по стените. Модни снимки и корици на списания, включително и серия от фотоси на манекенки, заснети отзад, облечени само в раирани долнища на бикини. След като я остави да почака петнадесет минути, за да е сигурен, че знае колко важен и зает е, Абу Мурад излезе и се извини и я заведе в ателието си.

— Мислех, че ще доведете екип — каза той, докато минаваха през пространство с паравани, провесени драперии и светлини, където високи прозорци разкриваха гледката на стари сгради в колониален стил от другата страна на улицата. Абу Мурад беше невероятно нисък, не беше съвсем дребен, но на ръст не повече от метър и петдесет. Косата му беше дълга като на старомоден рок музикант.

— Винаги първо провеждаме предварителен разговор. Това спестява време — отвърна Кери.

Седнаха на режисьорски столове. Имаше чаши и бутилки с вода „Сохат“ на една мъничка масичка между тях.

— Постигнах невероятна кариера — заяви той.

— Виждам. Харесвате ли жените?

— Много. — Той се ухили самодоволно и съвсем явно погледна към гърдите ѝ. — Те също ме харесват.

— Поне нисичките… или може би само онези, на които уреждате да се появяват на страниците на списанията — заяви тя и сложи върху малката масичка лаптопа си, на чийто екран се виждаше снимката за рекламата на „Айшти“ с Рана, Дима и третата манекенка.

— Какво е това? — попита остро той.

— Познавате ли тези жени? Рана и Дима? Коя е третата?

— Мариел Хилал. Кандидат-манекенка — отвърна той и поклати глава.

— Защо само кандидат? Тя е достатъчно красива.

— Тя не се танийк — отвърна той, използвайки нарочно „нийк“, арабската вулгарна дума за секс. — Няма да получи много работа по този начин. — Той сви рамене.

— А останалите?

— Рана, естествено. С нея съм направил тридесет и две корици. Също и рекламни снимки. Разбира се, че я познавам. По-добре от собствената ѝ майка.

— Ами Дима? — Тя я посочи на екрана. — Познавахте я, нали? И не ми казвайте, че не сте спали с нея. Аз също я познавах — и когато ставаше въпрос за това да дръпне напред, тя не беше толкова придирчива.

— Дима Хамдан. Какво за нея?

— Вие ли сте правили тази снимка?

— Знаете, че съм аз — отвърна той и я огледа, сякаш на раменете ѝ беше пораснала втора, изключително грозна глава. — Какво искате?

— Колко близка бе тя с Рана?

— Познаваха се. Какво искате да кажете с това, че съм я познавал? Какво се е случило?

— Тя е мъртва — отвърна Кери.

— Коя, по дяволите, си ти? Не си от полицията. Да не си от Сюрете женерал? — Той стана, макар че изправен не изглеждаше по-висок от нея в седнало положение. — По-добре да си тръгвате, мадмоазел.

— Ако си тръгна, ще дойдат посетители, които ще харесате още по-малко — отвърна тя и отвори чантата си, след което пъхна ръката си вътре. — Най-добре да приключим с този въпрос.

Двамата мълчаха и не помръдваха. Кери виждаше петънца от прах в светлината, проникваща през прозорците. Беше почти достатъчно тихо, за да си представи, че може да чуе как прашинките падат.