Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Има и нещо друго, което е в ход. А ние не можем да разберем какво е — рече той. — Ами другата жена, Рана?

— Тя също е от север. От Триполи. Вероятно също е сунитка. Двете с Дима се познават. Бащите им също. Интересно, нали?

— Какво ти говори това? — попита Сол.

— Може би и Рана е свързана с тази работа.

— Очевидно. Нещо друго?

— Били са аутсайдерки. И двете.

— А нима всички ние не сме такива? — отвърна той, което ѝ напомни за разговора им, преди да замине.

Сол бе дошъл да я закара на съвсем краткото разстояние от апартамента ѝ в Ресгьн до международно летище „Вашингтон-Дълес“ за полета ѝ до Бейрут.

— Стой настрана от базата в Бейрут, особено от Фийлдинг — предупреди я той. — В противен случай никога няма да разбереш какво се случва.

— Ами ако се засечем? Понякога Бейрут се оказва съвсем малък град.

— Кажи му, че участваш в операция със специален достъп.

— Операциите със специален достъп бяха най-високото ниво, можеха да бъдат одобрени само пряко от директора на ЦРУ и бяха стриктно на принципа на „получавам информация при нужда“, включително и за служителите с разрешение за най-висока степен на достъп до секретна информация, дори ръководителите на бази. — Ако почне да вдига врява, препрати го към мен или Дейвид. Запомни: никой от базата в Бейрут не трябва дори да знае, че си в Ливан.

— С изключение на Върджил.

— Никой друг. Не можеш също и да се обърнеш за помощ към Лангли. Разчиташ на себе си.

— Историята на живота ми — отбеляза тя.

Когато го каза, си спомни малката къща на Фарагът авеню в Кенсингтън и това как един от съседите им си говореше с тях, след като баща ѝ купи каравана и я паркира на алеята пред къщата, а когато съседът попита къде ще ходи, баща ѝ му отвърна, че е взел караваната, за да може да закара семейството си до Големите езера, за да видят чудото. И също как двете с Маги нямаха приятели, защото срещи за игра в къщата им бяха невъобразими, а самите те пък също не можеха да ходят в къщите на други деца, защото баща им можеше да се обади. Майка ѝ не помагаше, а сестра ѝ Маги искаше само да се махне. Къщата им беше изпълнена с мълчание, всеки от тях се криеше от другите, сякаш лудостта бе заразна като грип.

— Понякога си мисля, че ти предпочиташ да си сама — рече Сол.

— Винаги съм била аутсайдер.

— Всички ние сме такива. Това е бизнес за аутсайдери — потвърди той.

— И ти ли?

— Шегуваш ли се? Можеш ли дори да си представиш какво е да отраснеш като единственото ортодоксално еврейско хлапе в мъничкото, населено изцяло с бели американци градче Кълайъпи, щата Индиана? През петдесетте и началото на шестдесетте? Родителите ми бяха оцелели от Холокоста. Това ги правеше ултраортодоксални. Те се държаха здраво за Бог, сякаш се бяха вкопчили в стръмна скала над пропаст. Баща ми държеше местната дрогерия. Но в онова градче нямаше никой друг като нас. Бяхме като марсианци там. Не можех дори да участвам в нещо като коледното тържество в училище. Във всичко нееврейско или дори с мъничка следа от това, което родителите ми считаха за идолопоклонничество. Трябваше да се карам с тях дори за да изрека клетвата за вярност, защото на върха на флагщока имаше железен орел. Дори не можех да играя в детската бейзболна лига, въпреки че обожавах бейзбола, защото започваха игрите с молитва, в която се споменаваше Исус. Всички ние сме аутсайдери, Кери. Единствената причина да вършим това е, защото е единствената професия, която ни е позволено да упражняваме.

Караше на юг, наближаваше Библос, града, откъдето бе произлязла думата „библия“, когато ѝ се обади Върджил. Пред себе си виждаше стария Библос, с тълпи от хора по крайбрежието, а по хълмовете наоколо скупчени бели къщи, църкви и джамия.

— Направихме удар — заяви Върджил.

— Слушам.

— Нашата малка актриса проведе разговор по мобилния телефон. Проследих на кого се обажда през базата с данни на „Няма такава“. На твоя приятел Джимбо. Наистина колекционираш почитатели, сладко грахченце. — Върджил наричаше Агенцията за национална сигурност „Няма такава“, защото от дълго време във Вашингтон се шегуваха, че съкращението на името на супер секретната агенция означава „Няма такава агенция“. „Сладко грахче“, саркастичният му прякор за нея, се римуваше със „Сладко Керахче“ по песента „Сладка Керълайн“ на Нийл Даймънд.

— Престани с твоите измишльотини, Върдж. На кого се обади?

— На един стар твой приятел. Една пойна птичка?