Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Да. Аз съм Кери. Приятелка.

— Изчакайте тук — помоли тя и отиде в спалнята. Кери предположи, че се обажда на Мариел. Беше озадачаващо. Жената — Кери предположи, че е роднина на Мариел — не приличаше на арменка и когато се огледа, не видя и следа от кръст или снимки на връх Арарат или нещо друго арменско, така че защо живееше в „Бурж Хамуд“? „Като изключим — помисли си Кери, — че всеки познава всеки тук.“ Щяха да знаят, че има външни лица. Може би Мариел живееше наблизо, за да е в безопасност. По телевизията Кинда бе заплашена от мъж в официален костюм. Жената се върна.

— Ще се срещне с вас тази вечер след полунощ в клуб „Би Дис-Юит“. Идете сама или няма да говорите с нея. — Жената се намръщи. — Съжалявам за цялата тази предпазливост.

— Не, тя е права. Може да е в голяма опасност — отвърна Кери.

Клуб „Б018“ се намираше в квартал „Карантина“, притиснат между река Бейрут, в своя тесен бетонен канал, и пристанището. В отминали времена районът се бе наричал „Ла Карантин“ и е бил бежански лагер за оцелели от арменския геноцид в Турция по време на Първата световна война. По-късно, по време на ливанската гражданска война, е бил лагер на палестинците. Сега кварталът беше индустриална жилищна зона за работническата класа и по някаква чудата случайност и дом на най-скъпия клуб в града.

Отвън клуб „В018“ приличаше на бетонен космически кораб, а слизайки надолу по тясната наклонена рампа към подземния вход, Кери, която се бе прибрала до вкъщи и се бе преоблякла в своята „Терани“ и високи токчета, се питаше дали минироклята ѝ, стигаща до средата на бедрата, е достатъчно къса. Заведението бе от този тип места. Когато се спусна в зоната край входа, можеше да чуе музиката да тупти достатъчно силно, за да вибрират стените.

Още преди да мине покрай охранителите на вратата, високи по метър и осемдесет, един мъж в сако на „Хюго Бос“ я поприхвана през кръста и я попита дали иска едно синьо „Джони Уокър“. В клубовете подобно питие можеше да стигне до петстотин долара.

— Може би по-късно — отклони поканата тя и се измъкна. След като охранителите я огледаха, което продължи само няколко секунди, макар че изпита усещането, че я подлагат на гинекологичен преглед, и ѝ махнаха да мине — благодарение на роклята „Терани“ и обувките „Джими Чу“, помисли си тя, Кери влезе вътре. Основната част на клуба със своята подобна на хангар площ и безкрайно дълъг бар, бе претъпкана с хора, много от които танцуваха, давайки всичко от себе си на „Рън Ит“ на Крис Браун. Половин дузина красиви жени, облечени в ултратесни минирокли, се кълчеха на музиката върху баровете под буйни викове.

Някой мушна коктейл в ръката ѝ, който тя за малко не разсипа, докато едно шикозно облечено прелестно момиче със златисти сенки на очите и лилаво червило впери поглед в нея и каза:

— Какво красиво лице, шери. Може ли да те целуна? — Без да чака отговор, тя целуна Кери по устните, а езикът ѝ се плъзна навътре като малка рибка. Толкова е различно от целуването с мъже, помисли си Кери. По-нежно, усещането бе странно смущаващо и интересно.

— Ела с мен — предложи момичето и сложи ръка върху гърдите на Кери.

— Може би по-късно — отвърна Кери — този отговор се превръщаше в новата ѝ мантра — и бързо се отдалечи.

Провираше се около дансинга и покрай стените, търсеше Мариел. Единственото, с което разполагаше, бе снимката — надяваше се, че жената не е променила твърде много прическата си. Някакъв мъж я улови за свободната ръка и я целуна.

— Пийнете едно, хабиби — рече той. Тя освободи ръката си и продължи напред. Музиката бе оглушителна и някой извика на арабски, че нещата едва сега започват, ей, вие, кахлетийн! Светлини, подобни на лазери, проблеснаха и някой каза, че ще отворят подвижния покрив към звездите, но нищо такова не се случи. Музиката се смени и всички лудееха на финландската хеви метъл банда „Найтуиш“.

Кери забеляза жена, която можеше да е Мариел, седнала в далечния край на бара. Докато прекосяваше дансинга, беше опипана на два пъти и едва се отърва да не бъде придърпана от групичка от три момичета, които танцуваха толкова страстно, че подскачащите им гърди заплашваха да изскочат от деколтетата им.

Когато се приближи, видя, че е Мариел. Беше боядисала косата си в червено, облечена бе в потник на спортен клуб „Ансар“ с голямо деколте, от което се виждаше цепката на бюста ѝ, и дънки „Ескада“, които бяха толкова тесни, че можеха да бъдат боядисани направо със спрей върху тялото ѝ. Тя не бе толкова хубава колкото на снимката, но лицето ѝ беше по-интересно, помисли си Кери и се промъкна до нея.