Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Не искаше снимки. Един път Дима ме помоли да ги снимам на „Корниш“, но преди да направя каквото и да е, той взе фотоапарата от ръцете ми и го счупи.

— Значи няма никакви снимки?

Мариел се поколеба, след което поклати отрицателно глава. „Лъже“, помисли си Кери.

— Има снимка, нали? — попита тя, а сърцето ѝ блъскаше бясно. Сякаш слухът ѝ бе свръхизострен. Можеше да чуе биенето на сърцето си и това на Мариел, както и музиката и разговорите отвън и си помисли: „О, Боже, от лекарствата е. Моля те, не сега. Всичко виси на косъм.“

Мариел не отговори. Извърна очи.

— Мин фатлеки. Моля. Не позволявай смъртта на Дима да остане напразна. Това има много по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш — умоляваше я Кери. Някакъв инстинкт — молеше се да не е проклетото биполярно разстройство — ѝ подсказа, че това, което кажеше Мариел сега, щеше да промени всичко. Като свети Павел по пътя за Дамаск — тя си спомни католическото си детство, — светът му е бил разтърсен в очакване на това, което щял да каже неговият среднощен посетител [17] Препратката е към „Деяния на апостолите“, където се описва как Савел-Павел получава просветление и става Христов апостол. — Бел. прев. .

Очите на Мариел потърсиха нейните, сякаш можеше да види душата ѝ, след което тя отвори дамската си чанта, извади мобилния си телефон и след минута откри това, което търсеше.

— Направих я, когато той не гледаше. Не знам защо — изрече тя и прехапа устни. — Не, това не е вярно. Помислих си, че може да я убие и ще ми трябва, за да я дам на полицията.

Тя показа на Кери снимката от мобилния си телефон. Представляваше кадър, на който Дима, облечена в къси шорти и тениска, бе на „Корниш“, изглеждаше напрегната, а ръката ѝ бе обгърнала мъж с меден цвят на кожата, с къдрава коса и набола от три дни брада, който мижеше заради слънцето, а лицето му бе три четвърти обърнато към камерата. Кери не можеше да повярва, чувство, близко до оргазъм, разтърси тялото ѝ. „Пипнах те, копеле!“, помисли си тя яростно.

— Тази снимка ми е нужна — рече тя. — Ако ти трябват пари, помощ… — Остави изречението недовършено.

И двете останаха смълчани. Чуваха ритъма на музиката и звуците от тълпата отвън, пред стаята като звука на океан през раковина.

— Дай ми имейл адрес и ще ти я изпратя — каза Мариел, която внезапно започна да нервничи. — Нещо друго? Рискувах да дойда тук само за да се срещна с теб на публично място. Трябва да тръгвам.

Кери докосна ръката ѝ.

— Ами Рана? Тя познаваше ли го?

Мариел отстъпи назад, трудно бе да се види лицето ѝ на бледата светлина, идваща отзад.

— Не знам. Не знам нищо. Не искам да знам.

— Но тя познава сириеца, Таха ал-Дуни?

— Рана е известна. Или познава всички, или те я познават, или се преструват, че я познават. Питай я — отвърна Мариел и сви рамене.

— За нея също е опасно, нали? — попита Кери.

— Това е Бейрут — отвърна Мариел. — Живеем на мост, прехвърлен над бездна, изтъкан от експлозиви и лъжи.

Баалбек, Ливан

Фоайето на хотел „Палмира“ в Баалбек бе пълно с палми, антики и прашасали мебели, останали от френската колониална епоха. Миришеше на мухъл и можеше изцяло да е плагиатствано от някой роман на Агата Кристи, но горните стаи на хотела разполагаха е невероятна гледка към римските руини. След като се регистрираха, Върджил и Зиад приготвиха оборудването и оръжията в стая, към която имаше балкон и бе с изглед към колоните на Юпитер, извисяващи се над долината Бекаа.

Катерейки се нагоре по планинския път с взета под наем хонда „Одисей“, те нямаха илюзии за това къде се намират. Пътят и градът бяха окичени с жълти знамена на Хизбула, които висяха от всяка сграда и уличен стълб. Тъй като следяха с GPS мобилния телефон на Рана, нямаше нужда да я следват отблизо и тя нямаше как да заподозре, че е следена. Единственият въпрос, както се бе изразил Върджил, бе каква е огневата мощ.

Колко хора бе довел със себе си Славея?

Оглеждаха руините е бинокли от вътрешността на стаята, за да са сигурни, че някое проблясване на слънцето върху лещите няма да ги издаде.

— Виждате ли я? — попита Кери.

— Все още не — отвърна Върджил, докато местеше сантиметър по сантиметър бинокъла си напред-назад. — Ето я, до храма на Бакхус. Отляво. Видя ли я?

Кери насочи бинокъла си към на практика непокътнатия храм. Руините бяха изумителни — най-големият, най-добре запазеният комплекс с римски руини в Близкия изток, а може би и в света. Датираха от времето, когато Баалбек е бил известен като Хелиополис и е служил като важен храмов център за преклонение пред римските богове Юпитер, Венера и Бакхус, първият от които се бе слял с местните божества Баал и Астарта. Храмовият комплекс бе разположен около Главния двор, огромно правоъгълно пространство, където Кери забеляза Рана да говори с някого до една колона близо до стълбите на храма на Бакхус.