Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

О, Боже! Славея, помисли си тя развълнувано. Таха ал-Дуни. Така кръгът се затваряше: Дима — Славея — Рана. „И недей да забравяш третата жена от снимката“, напомни си тя. Мариел.

— За какво си говориха?

— Ще ти кажа довечера. Обичайното място? В двадесет и петнадесет? — Това означаваше, че той не иска да говори по този въпрос по мобилния телефон. Обичайното място бе овалната градина „Халил Джубран“ срещу Информационния център на Обединените нации в квартал „Хамра“. Като извадеше четиридесет и пет минути от двадесет и петнадесет, означаваше че трябва да се срещне с него в 19:30 часа. Седем и тридесет вечерта.

— Добре, чао.

— Ма ’ал салаама — подигравателно отвърна той и приключи разговора.

Тя шофираше покрай брега, слънцето огряваше морето, никога не се бе чувствала по-добре, сякаш неподвижно се плъзгаше във въздуха като ястреб. Макар че не можеше да види всички парченца от пъзела, можеше да долови как те се нареждат по местата си. Всичко беше перфектно. Завладя я усещане за благополучие, сякаш се пъха в топла вана. Доближаваше се до това да разкрие какво се бе случило и кой стоеше зад него. Те просто бяха скрити от погледа зад завеса, която се издигаше над Бейрут като планините. Всичко идваше на мястото си. Като секса в онзи миг, когато все още не си достигнал до края, но усещаш, че предстои, и става все по-добре и по-добре.

Премина покрай селски ниви по крайбрежната магистрала, която разделяше стария град на Библос от по-модерната част, и си мислеше, че може би трябва да си даде малко почивка. Да отиде да разгледа малко забележителности. Да види замък от времето на кръстоносните походи или римските руини, или може би да се отбие в някой от хотелите по морския бряг. Нямаше ли да е хубаво? Да отиде на плажа, босите ѝ крака да почувстват пясъка. Да седне в някой плажен бар, да поръча на сервитьора да ѝ донесе маргарита и да наблюдава как морските птици летят и се топват във водата, когато забележат риба, а после…

„Внимавай!“, помисли си тя, поизправи се и се съсредоточи върху пътя. Кога за последно си беше пила хапчето? Наистина ли се чувстваше по този начин, или се задаваше един от нейните „полети“?

По дяволите!

„Концентрирай се, Кери. Биполярното разстройство е поело управлението на мислите, а не ти — каза си тя. — Мисли. Рана, която едновременно е била гадже на Фийлдинг и приятелка на Дима, се е обадила на Славея“. Все едно се беше затворила електрическа верига. Сега трябваше да се концентрира. Не можеше да се унася. Онези глупости за плажа. Нямаше клозапин и това започна да ѝ влияе. Беше време да си вземе още от аптеката на „Рю Накле“. Трябваше да стигне до Бейрут, преди да са затворили. Трябваше да си вземе лекарствата. И трябваше да внимава. Последния път, когато се наложи да се разправя със Славея, той едва не я отвлече или уби. Не беше човек, с когото тя можеше да се справи, без да е на себе си.

И тогава идваше ред на третата жена от снимката. Още една загадка. Кери погледна часовника.

Ако настъпеше газта, имаше време да се върне в Бейрут, да отиде до аптеката на „Рю Некале“, след което да се срещне с Върджил. И да открие Мариел Хилал, третата жена на снимката. Тя разклати глава, за да я избистри и за да заобиколи една бавно движеща се кола, и натисна газта.

„ Карантина", Бейрут, Ливан

Беше късно: аптеката тъкмо щеше да затваря, когато Кери пристигна, витрините на магазините по улицата светеха с неонова светлина в нощта. Тя подаде старата си рецепта на фармацевта, плешив ливанец на средна възраст с бяла коса отстрани на темето. Той я погледна бегло.

— Това е с изтекъл срок, мадмоазел — заяви фармацевтът.

— Ето я новата рецепта — отвърна тя и сложи двеста долара на тезгяха. Той ги погледна, но не ги взе. — Мин фатлеки — добави тя. Моля. Нямаше нужда да симулира отчаянието в гласа си: то вече се бе настанило там.

Аптекарят погледна към вратата, след което пъхна парите в джоба си. Отиде отзад и докато чакаше, Кери се замисли за новините от Върджил. Рана трябваше да се срещне със Славея утре в Баалбек, града с прочутите римски руини в долината Бекаа, на около осемдесет и пет километра североизточно от Бейрут. Тримата — тя, Върджил и Зиад, също щяха да са там.

Фармацевтът се върна. Държеше две опаковки с хапчета.

— Нали разбирате, че това е сериозно лекарство? — попита той.

— Знам, шокран — отвърна тя и му благодари.

— Трябва да ви направят изследвания. Страничните ефекти могат да бъдат много лоши.