Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Той кимна и направи „сканиране“, технология, разработена от Агенцията за национална сигурност, която му позволяваше да хакне нечий мобилен телефон с друг правилно конфигуриран клетъчен телефон само като се доближи на няколко метра от него. Сега устройството на Рана бе „поробено“, така че през сателитите СИГИНТ за прехващане на комуникационни сигнали на Агенцията за национална сигурност Върджил можеше да подслушва всичко, което тя кажеше или правеше с него. Това не бе телефонът, на който се бе обаждал Фийлдинг, и тъй като Рана я нямаше тук, това не беше и телефонът, който тя носеше със себе си. За какво ѝ беше тогава, запита се Кери.

Върджил погледна часовника си. Бяха в апартамента почти четиридесет минути. Не оставаше много време. Кери пъхна мобилния телефон обратно в джоба на сакото, отиде до писалището в трапезарията, което очевидно Рана използваше като бюро, и започна да преглежда чекмеджетата. Точно когато разгръщаше чековата книжка и сметките на Рана, получи текстово съобщение от третия човек в екипа им, Зиад Атауи. Член на „Ливанските сили“, маронитско християнско народно движение, принадлежащо към групата „Алианс 14 март“, Зиад бе един от старите агенти на Кери в Бейрут. Сега тя бе сформирала екип с него и Върджил без знанието на никого от базата на ЦРУ в Бейрут, по-специално без знанието на Фийлдинг.

Съобщението гласеше „напусна боб“. „Бърза закуска Боб“ бе популярно арменско ресторантче на „Рю Сасен“, където хората ходеха на обяд, само на няколко пресечки разстояние. Това означаваше, че Рана напуска заведението и може да се прибере вкъщи всеки миг. Тя отиде при Върджил и му показа съобщението, а той кимна. Трябваше да тръгват.

Напуснаха апартамента, Върджил внимателно активира алармата и заключи вратата. Няколко минути по-късно се разделиха на многолюдното авеню. Той се връщаше обратно в „Ирокези“, новата тайна квартира на авеню „Независимост“, близо до мюсюлманското гробище, за да следи Рана оттам. Кери се възползва от услугите на споделено такси до „Корниш“, осеяната с палми алея за разходки покрай морския бряг, за да се срещне с Джулия-Фатима. Когато слезе от таксито, тя уви главата си в хиджаб.

Забеляза Фатима да я чака, облечена в своята черна абая близо до „Мьовенпик“, недалеч от мястото, където туристите се събираха, за да снимат вълните, разбиващи се в Гълъбовите скали, които се издигаха нагоре от водата.

— Най-скъпа приятелко, афдал садика, венчелистчета от лайка, охладени от нощта — поздрави Кери на арабски и улови ръцете на Фатима в своите.

— Ибн Араби. Цитираш Ибн Араби — отвърна Фатима, а очите ѝ блестяха.

— Тя е лекарството, тя е болестта — изрекоха двете, рецитирайки заедно прочутия рефрен на поета.

— Липсваше ми. Съжалявам много — каза Кери.

— Мислех си, че никога няма да се върнеш.

— Винаги ще се връщам. И трябва да ти кажа, че това, което ти ми сподели, спаси човешки живот. Живота на много хора. Каквото и да твърди някой друг, това, което ти стори, е прекрасно. — Държейки се за ръце като ученички, двете вървяха една до друга по алеята, бризът, който идваше откъм водата, шумолеше в палмовите дървета, слънцето огряваше морето.

— Какво има? — попита Фатима. — Вече вярват ли ми?

— За тях ти си чисто злато. Така че… — Кери се поколеба. — Как вървят нещата при теб?

— Не са добре — отвърна Фатима. — Понякога си мисля, че той иска да ме убие. Има дни, в които ми се струва, че е по-добре да съм куче, отколкото жена.

— Недей, хабиби. Недей да говориш така. Само ми кажи как мога да ти помогна?

Фатима се спря и я погледна — само очите ѝ не бяха скрити от фереджето.

— Искам да отида в Америка и да се разведа. Това е желанието ми.

— Иншаллах. Ще направя какво мога. Кълна се.

— Не се заклевай, Кери. Ако казваш, че ще бъде сторено, то знам, че ще бъде така. Как ти позволиха да се върнеш?

— Заради теб — отвърна Кери и стисна ръката ѝ. — Наистина.

— В такъв случай се радвам, че съм го направила.

Вървяха по „Корниш“ и се спряха до една будка за сладолед във фунийки, който изядоха, докато продължаваха разходката си.

— Нещо ново? — попита Кери.

Фатима се спря и наклони глава към Кери.

— Има нещо, което ще се случи на юг. От израелската страна на границата — отвърна тя.

— Терористичен акт ли?

Жената поклати глава.

— Нещо повече. Провокация. — Тя отново се огледа. — Смятат, че са готови за война. Скоро.

— Къде ще се случи този акт?