Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Аз не съм някаква тъпа туристка, Дейвид. Това не ме интересува.

— Виж — продължи той и хвърли бърз поглед към часовника си. — Трябва да се срещна с Касиди и кмета и с хората от тайните служби. Понякога работата ми е такава идиотщина. Не си мисли, че няма случаи, когато не завиждам на хората, които са под мен, тези, които вършат истинската работа. Отбий се тази вечер и ще говорим.

— Все още ли ми е забранен достъпът до сектора за анализ на разузнавателната информация? Ти може би не ме харесваш, но Йерушенко ме оценява.

— Ще говорим — повтори той и се запъти към вратата.

Двамата със Сол седяха на маса в модернистичния бар на хотел „Мариот“. Макар да беше почти полунощ, барът бе претъпкан с бизнесмени и лъскави, невероятно слаби жени. Шумът бе силен, твърде силен, за да се чува телевизорът зад бара, по който вървяха най-добрите моменти от НБА.

— Искаш ли да споделиш нещо? — попита Сол.

— Не — отвърна тя и мушна с нокът резена лайм в маргаритата си. — Защото тогава може да поискаш и да направиш нещо по въпроса.

— А ти не искаш?

— Не — потвърди тя. — Не искам.

На бара се чу силен смях. Някой извика:

— Човече, видя ли отскока под коша на Дуейн Уейд? Направо невероятно.

— Стига, Кери. Казах ти да го просветиш — продължи Сол. — Не съм казал да започнеш връзка.

— Нямам връзка — отвърна тя, докато продължаваше да си играе с питието.

— Тогава какво се случва?

Тя погледна право към него.

— Не е твоя работа. Освен това, каквото и да съм направила, или каквото и да смяташ, че съм направила, днес има живи хора в Ню Йорк, може би дори някои от тях са в това помещение, заради нещо, което сторих. Така че не ме поучавай, Сол. Не го заслужавам.

— Така е — тихо изрече той. — Не го заслужаваш. — Той отпи голяма глътка от малцовия си скоч. — Свърши страхотна работа. Всички си свършиха работата.

Тя поклати глава, от което дългата ѝ руса коса се разпиля.

— Извадихме късмет. Когато онези типове от ФБР започнаха да стрелят около експлозивите, се свих от страх. Един куршум в това вещество и щяха да взривят половината Бруклин.

— Късметът също изигра роля. Наполеон е казал, че предпочита да има генерали късметлии, отколкото генерали умници.

— Браво на Наполеон — отвърна тя и сложи ръка върху неговата. — Не се опитвай да ми бъдеш баща, Сол. Имам баща и, повярвай ми, един ми е повече от достатъчен. Знаеш ли, ако трябва да избирам между това да ме заловят и измъчват талибаните или да преживея отново детството си, ще трябва доста дълго да си помисля по въпроса.

— Не знаех — рече той. — И си права. Държа се малко покровителствено с теб. Аз съм този, който те вербува. Но не съм сигурен, че съм ти направил услуга. — Той вдигна поглед към телевизора. На екрана се мяркаха баскетболни кадри, нещо за Леброн Джеймс. — Харесва ли ти?

— Имаш предвид, дали изпитвам сексуално привличане към Дейвид ли? Да, само че не ме подценявай чак толкова. Аз съм нещо повече от това, което си мислиш — отвърна тя и допи питието си.

— Никак не те подценявам. Това, което се случи днес, е твое дело. Не се държа покровителствено с теб само защото изпитвам вина. Ти си добра, Кери. Адски добра.

Тя се огледа и взе сакото си.

— Това не е приключило. Има твърде много въпроси, които се нуждаят от отговори. Знаеш ли какво трябва да направя? — попита тя.

Сол кимна.

— Бейрут — отвърна той.

— Виждаш ли? — рече тя, стана и го стисна за рамото. — Наистина ме разбираш.

— Ами Естес?

— Това — заяви тя — е въпрос за шестдесет и четири милиона долара.

— Внимавай — предупреди той и махна на сервитьорката да му донесе още един скоч.

— Защо? От какво трябва да се страхувам?

— Че ще получиш това, което искаш.

Взе си такси от хотел „Мариот“ до „Ню Йорк Палас“, дърветата в двора бяха украсени със светлини. „Като проститутка съм, ходя от хотел на хотел“, помисли си тя и влезе във фоайето с неговото богато украсено, величествено стълбище. „Трябва да карат проститутките да пишат рецензии за хотелите“, помисли си тя и се усмихна на себе си. Тези момичета прекарват повече време в тях, от всеки друг.

Кери отиде право до асансьора и се качи на четиридесет и втория етаж. Когато почука, Дейвид Естес отвори вратата. Беше свалил сакото и вратовръзката си и държеше чаша червено вино в ръка.

— Прав си — каза тя, когато влезе и свали сакото си. — Оттук можеш да видиш центъра „Рокфелер“.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Имат ли текила в тези малки бутилчици в минибара? — попита тя.