Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Бях хлапе — разказа ѝ той. — Това беше през шестдесетте в най-северната част на Ню Йорк, нали разбираш? Виетнам. Рокендрол. „Ролинг Стоунс“. „Кридънс Клиъруотър“. Бях самотно хлапе, стоях до късно през нощта и слушах радио в стаята си. Пускаха Били Холидей. Тази песен „Странен плод“, Кери, казва повече за това какво е да си чернокож от всичките книги и документални филми, които някога ще видиш. Тогава осъзнах, че всичко е в музиката. Само трябва да слушаш.

Само че тя не слушаше, защото вече беше започнало. Чувстваше се замаяна, сякаш е направена от хелий, и нищо не можеше да я задържи на земята, щеше да се понесе направо в небето и никога нямаше да се върне.

Онази нощ той трябваше да я заведе на парти, но не се появи. Ядосана, тя отиде сама. Всички пиеха и танцуваха, а тя пресушаваше шотове текила и се чувстваше така, сякаш нищо не може да я нарани. Обсъждаха „Досиетата X“, телевизионния сериал, и Доли, овцата, която бе клонирана от друга овца.

Добре изглеждащ тип от Бръшлянената лига, облечен в колежански униформен пуловер, който направи необходимото тя да научи през първите три секунди, че той е член на „Колониъл“, един от елитните клубове в Принстън, я попита дали смята, че хора ще бъдат клонирани, а тя се отприщи като избухваща граната. Говореше как безкрайното повторение е невъзможно, така че клонирането неизбежно ще се изроди и как всичко е започнало с Чарли Паркър и джаза и че можеш да го видиш в ислямското изкуство по мозайките в джамиите. Говореше, без да спира, чувстваше се красива и очарователна, пращаше Джон по дяволите и не забеляза как клубът „Колониъл“ и всички останали хора се отдръпваха от нея. Докато видя две момичета, които разговаряха и я гледаха, а погледите им не бяха изумени, и тя най-сетне беше красивото момиче, което бе чаровно и забавно, но какво, по дяволите, се случваше с нея, в техните погледи имаше и смесица от леко съжаление и тя просто стана и се затича обратно към общежитието колкото може по-бързо.

Пак там в стаята си разкъса всичките си дрехи, всичко. Седеше напълно гола върху леглото, започна да пише яростно в един бележник. Страница след страница, колкото може по-бързо. Беше нещо, свързано с музиката и с това как законите, които укрепваха Вселената, представляваха музикален аранжимент. Когато свърши, почти седем часа по-късно, беше вече сутрин и тя бе написала четиридесет и пет страници манифест, озаглавен „Как измислих отново музиката“, който обясняваше връзките между джазовите ноти, Джаксън Полак, математиката, квантовата механика и теорията на относителността на Айнщайн. Защото всичко бе свързано. Както Джон, онова лайно, беше казал: „Само трябва да слушаш.“

И когато приключи, тя грабна сакото си, бележника и все така гола, като изключим връхната дреха, изтича в коридора надолу по стълбите и се озова на улицата. Тичаше с боси крака в снега. 3а малко не бутна един дребен приличащ на латинос мъж с очила, когото никога не бе виждала преди това. Но той очевидно беше професор. Тя го сграбчи за палтото и се нахвърли върху него с манифеста.

— Трябва да прочетете това, да го публикувате. То ще промени света. Всичко е музика, но старият начин е безнадежден. Задънена улица. A3 го измислих наново. Не виждате ли? Всичко е свързано. Това е паметта на Бога, по дяволите — изрече тя.

— Добре ли сте, госпожице? От „Бътлър “ ли сте? — попита дребният мъж и се огледа. Имаше студенти, които се спряха да гледат.

— Трябва да прочетете това веднага! Това е най-важният документ на света. Вижте! — продължи тя и му показа първата страница.

— Някой познава ли тази млада жена? — попита професорът. Никой не помръдна и не отвърна нищо.

— Тя е гола — забеляза едно момиче.

— И боса — добави друг студент.

— За какво говорите? — извика Кери. — Не разбирате ли? Това, което Чарли Паркър и Телониъс Мънк са направили за музиката, е да я освободят от мъртвата ръка на европейските тъпотии. Те са зърнали скритата математика. Вие сега държите в ръцете си проклетата Вселена!

— Aз съм професор Санчес. Нека някой от вас ми помогне — обърна се професорът към студентите. — Да я отведем в „Маккош“.

Отведоха я до студентския здравен център „Маккош“, докато тя продължаваше да дърдори, без да спира, там ѝ дадоха карбамазепин, от който нямаше друг ефект, освен да я накара да повърне. След което я упоиха дълбоко, заличавайки останалата част от деня и почти две седмици от паметта ѝ завинаги.