Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Внезапно сякаш всички цилиндри на ротативката се спряха на седмици. Дима я беше изпързаляла със Славея, който се опита да я залови или убие. Дима беше изчезнала и сега внезапно се бе появила в Ню Йорк след изнасилването и убийствата в Абасия. Дима беше тук за някаква операция. Но чия? ГДС? Хизбула? В това нямаше логика. Ако някой трябваше да отмъсти за Абасия, щяха да са „Ал Кайда“. Това явно е било планирано по-рано. „Някъде има липсващ детайл“, помисли си тя. И той се намираше в Бейрут.

Кери отново погледна резервациите за полета и хотела. Дима трябваше да пристигне в Ню Йорк след четири дни. Естес беше мобилизирал ЦБТ в очакване на нещо насочено срещу Съединените щати. Сол беше казал, че мишената ще е или Вашингтон, или Ню Йорк. Това ли беше?

Какво се случваше в „Уолдорф“ или някъде из Ню Йорк тази седмица? Трябваше да се върне бързо при своя компютър в ССНИА.

— Джимбо, благодаря — каза тя и сложи ръка върху неговата. — Това значи много. Наистина.

Той я погледна. Сини очи. „Наистина има красиви очи“, помисли си Кери.

— Може някой път да излезем? — попита той.

Тя се поколеба.

— Не.

Джимбо си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Заради количката, нали? — Той сложи двете си ръце върху подпорите на инвалидния стол.

— Може би донякъде — отвърна тя и наведе глава. — Може би повече от донякъде. Но не е това.

— Не съм твой тип? — рече той и извърна очи.

— Не знам. Мразя да бъда поставяна в такава ситуация. Това винаги е проблем за една жена… и така или иначе е неуместно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Харесвам те, Джимбо. Проблемът е, че те харесвам твърде много, за да те прецакам — а аз правя точно това. Зная, че си мислиш, че това са глупости, но, повярвай ми, правя ти голяма услуга.

— Звучат ми като глупости. — Той се намръщи.

— Не са. Не се шегувам. Освен това имам връзка до някаква степен с един човек — обясни тя, като си мислеше за Естес.

— Ти си момичето, за което всеки мечтае, нали знаеш, Кери? Трябва да допуснеш някого по-близо до себе си. Ето. — Той ѝ подаде флашката с данните.

— Ще го направя някой ден. Но не и днес. Това — рече тя, стана и му показа флаш драйва — ще спаси човешки живот. Ти направи нещо важно, каубой.

— Слушай… — има и нещо друго на флашката.

— Какво?

— Преустанових следенето на онези три телефона на Фийлдинг, които бяха изтрити. Това са всичките обаждания, които той е правил от тях оттогава. Има цял куп позвънявания към един номер. Жена. Сложил съм данните на флашката.

— Ти наистина си специален — рече тя и го целуна по челото. — Благодаря.

— Радвам се, че мога да помогна. Слушай, бъди внимателна — помоли той. — Не на всички им харесва агенциите да общуват помежду си. Предупредиха ме.

— Ставаме двама — отвърна тя, а всяка фибра в нея ѝ крещеше да се завърне обратно в Лангли. Трябваше да намери начин да накара Естес да застане на тяхна страна. Какво беше казал Сол с неговата неясна католическа фраза? Божичко, той я познаваше. Нюанси от гимназията „Света Троица“. „Озари го със светлината“, беше казал Сол.

Дима беше на път с любезното съдействие на „Бритиш Еъруейс“ и ако не можеше да намери начин да я спре, тя щеше да донесе със себе си смърт.

Улица „Еф“, Вашингтон, окръг Колумбия

Дейвид Естес вече беше седнал, когато Кери влезе в ресторанта на „Монако“, бутиковия хотел с фасада от колони и червени навеси от другата страна на улицата, на която бе разположена Националната портретна галерия. Салонният управител я погледна, но тя поклати глава и отиде на бара. Естес вечеряше с мъж, който имаше добре охранен вид на конгресмен от безопасен район, от онзи тип, на които не им се налагаше да се унижават на улица „Кей“, защото лобистите щяха сами да дойдат при него.

Кери носеше своето най-секси облекло — плътно прилепнала по формите ѝ и без ръкави „Терани“, стигаща до средата на бедрата ѝ минирокля, чието деколте се гмуркаше надълбоко и оставяше толкова малко на въображението, с колкото можеше да ѝ се размине. В мига, в който отиде до модернистичния бар, трима мъже скочиха от столовете, за да ѝ направят място. Леко и приятно повдигане на егото: „Явно роклята върши работа“, помисли си тя.

Когато се върна в Лангли след обяда с Джимбо, не ѝ отне и тридесет секунди, за да разбере всичко. След два дни в „Уолдорф“ имаше прием за набиране на средства на републиканците. Вицепрезидентът, губернаторът на Ню Джърси и кметът бяха имената, които привличаха вниманието. Несъмнените мишени.