Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Значи смяташ…

— Не знам. Дочух, че нещата с брака му не вървят добре, но кой няма проблеми? — Сол сви рамене, извърна поглед и Кери предположи, че той говори и за собствения си брак. Дали и Естес спеше в отделно легло? Дали тази работа не съсипваше личния живот на всички?

— Значи искаш да намеря нещо и да го използвам, за да привлека Дейвид на наша страна?

— По възможно най-бързия начин. Ти си добро момиче, ревностна католичка. Можеш, какъв беше изразът, „да го озариш със светлина“.

— Не съм била от дълго време нито едно от тези две неща, нито добро момиче, нито ревностна католичка — обясни замислено Кери. — Освен това — усмихна се закачливо тя — този израз звучи забавно от устата на евреин.

— Ами ние сме забавни хора — отвърна Сол.

Глен Бърни, щата Мериленд

Тя се срещна с Джимбо Абдел-Шауафи за ранен обяд в ресторанта за пилешки бургери „Чик филе“, в мола в Глен Бърни, предградието на Балтимор. Той ѝ беше пратил текстово съобщение: „Правила ли си секс с инвалид?“

„Можеш ли да го вдигнеш?“, беше отговорила на съобщението тя.

„За теб ще се опитам да бъда по-твърд.“

„Твърд е думата, която търсех.“

„Да се срещнем така или иначе? Трябва да видиш нещо.“

Червенокосият мъж я чакаше в инвалидната си количка на маса в ресторантския комплекс на мола. Беше достатъчно рано масите да не са твърде пренаселени с пазаруващи, които хапват набързо.

— Защо тук? — попита Кери.

— Достатъчно далече е от нашите магазини, така че да не се натъкнем на някого — отвърна Джимбо и се наведе към нея. — Освен това има достъп. — Той посочи една табела за инвалидни колички. — Пък и е евтино и харесвам пилешкия сандвич — продължи той и си гризна една хапка.

— Какво имаш? — попита тя и започна да боде салатата с пластмасова вилица.

— Реактивирахме проследяващата функция на комуникационното разузнаване на всички телефонни номера. Програмирах входните си потоци да ме уведомят, ако нещо се появи. Нямаше никакви съобщения от особен интерес, затова реших само ей така на майтап да пусна софтуера за лицево разпознаване, особено за всеки, който проявява интерес към Съединените щати, и виж какво изскочи. — На лаптопа си той ѝ показа паспортна снимка от формуляр DS-160 за онлайн молба за виза, от онзи тип, който чужденците използват, за да дойдат в Съединените щати. Тя впери поглед в нея.

Косата беше различна. Вместо дълга, черна и лъскава беше къса и на резки, но Кери я разпозна веднага. Беше Дима. „Тя е жива“, помисли си развълнувано.

— Това тя ли е? — попита Джимбо и вдигна оригиналната снимка на Дима, която Кери му беше дала, до образа на екрана, за да направи сравнение.

— Тя е — потвърди Кери, а сърцето ѝ препускаше.

— И това — продължи той и ѝ показа лаптопа. В друг прозорец на екрана имаше вписване за резервация за полет от Бейрут до Ню Йорк с „Бритиш Еъруейс“ с прехвърляне в Лондон. Също така страница от ливански паспорт и формуляра DS-160. — Както можеш да видиш от паспорта и резервацията, тя използва фалшивото име Джихан Миради.

— Божичко — възкликна Кери. — Иска ми се да те целуна.

— Кой те спира? — Джимбо се ухили.

Тя стана, мина от другия край на масата и го целуна по бузата.

— Мисля, че пропусна целта — рече той.

— Харесвам те, Джимбо. И съм ти дълбоко задължена. Но не искам да си правиш погрешни изводи.

— Е, поне получих целувка по бузата — отвърна той.

— За подобна информация — по всяко време. Някаква идея къде е отседнала тя?

Джимбо ѝ намигна.

— Резервацията е направена от туристическа агенция. Изглежда, е сама.

— Повярвай ми: не е сама — каза Кери. Тя произнесе думите, без да се замисли, но когато го направи, осъзна, че е вярно.

— Хвърли един поглед — рече Джимбо и ѝ показа копие от резервацията за полета. Беше направена от туристическа агенция „Еднорог“ на „Рю Пастьор“. Знаеше приблизително къде се намира това. В централния район на Бейрут, недалеч от пристанището. — Отседнала е в „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк. Трябва да разполага с пари.

— Не и със собствени. Знае как да накара мъжете да ги харчат по нея — обясни тя.

— Не е единствената жена в света, която знае този трик.

Кери го изгледа остро.

— Не всички сме такива — възрази тя. — Това изобщо не е вярно.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи по този начин. — След което се разведри. — Ще я харесам ли? — ухили се той.

— Ти харесваш всичко, облечено в пола. — Кери се усмихна. — Но, да, ще я харесаш. Определено.