Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Дима никога не оставаше сама. Това беше улика, но за какво? Тя беше изчезнала от лицето на земята.

— Може би — изрече на глас Кери нещо, което осъзна, че е първата ѝ трезва мисъл от дни, — може би кучката е с майка ми.

Маклейн, щата Вирджиния

На следващия ден тя успя да се застави да отиде на работа. Имаше нещо у Дима, в това как тя никога не можеше да е сама. Кери беше решена да си поговори със Сол. „Но не в управлението“, размишляваше тя. Трябваше да го заведе на някое място, където можеха да говорят.

Докато си слагаше грима, си мислеше, че прилича на призрак. „Това съм аз“, реши тя. Призракът на партито. Но преди да изчезне в тъмнината, щеше да накара Сол да я чуе. „Трябва да ме изслуша“, мислеше си тя.

Отиде до работа с колата. Джоан беше много загрижена.

— Къде беше? — попита тя. — Йерушенко е готов да те изхвърли. Имаш късмет, че е на целодневна среща за заплахата от случилото се в Абасия.

„Да, ама, че съм късметлийка“, помисли си Кери.

Денят продължи вечно. Времето течеше толкова бавно, че можеше да се закълне, че на моменти часовникът се движеше наобратно. В ума си тя продължаваше да се връща към същите въпроси. Кой беше изтрил сведенията от базата данни на Агенцията за национална сигурност? И кой бе манипулирал детайлите около Бейрут? Кой беше Дар Адал? По какъв начин беше свързан той с каквото и да е било?

А още по-добрият въпрос бе — защо? Какво пазеха? Какво се беше объркало? Защо нищо не се случваше в Бейрут или с информацията, която им беше предоставила от Джулия? Имаше само въпроси без отговори, а времето течеше по-бавно и от трафика по магистрала И-95.

Същата вечер тя изчака на паркинга, докато Сол не излезе около единадесет вечерта. Тя тръгна след колата му и го проследи чак до къщата му в Маклейн. Беше бяла сграда, в колониален стил, разположена на скрита от сенките на дърветата улица без тротоари. Беше идвала тук веднъж, много отдавна, на обяд. Кери проследи как той влиза вътре, изчака двадесет минути, след което слезе от колата и позвъни на вратата.

Съпругата на Сол, Мира, индийка от Мумбай, с която той се беше запознал в Африка, а Кери я бе срещала веднъж преди това, отвори вратата, облечена в нощница и халат.

— Здрасти, Мира. Помниш ли ме? Трябва да се видя със Сол.

— Спомням си — отвърна Мира, без да се отмести от вратата. — Той току-що се прибра.

— Съжалявам — извини се Кери. — Важно е.

— Винаги е важно — отбеляза Мира и се отдръпна встрани, за да може Кери да влезе. — Някой ден вие, хора, ще осъзнаете, че това, което не е важно, има наистина значение. — Тя направи знак с глава. — Той е горе.

— Благодаря — каза Кери и се качи по стълбите. Вратата на спалнята беше полуотворена. Тя почука и влезе. Сол все още беше по панталони, но си бе сложил горнището на пижамата. Ядеше от кофичка кисело мляко. Леглото беше оправено и ѝ се стори тясно. Това я накара да се замисли дали те спяха заедно. Сол остави киселото мляко.

— Кой е Дар Адал? — попита Кери.

— Откъде си намерила това име? — попита той.

— Докато преглеждах файловете на ЦБТ. Работата, която ти и Дейвид ми възложихте, когато се върнах. Само че част от информацията е променена… и заменена с пълни измишльотини за сирийското ГДС от двете бази в Дамаск и Бейрут. Колкото щеш доклади, но щом изпуснеш въздуха под налягане от тях, там не остава нищо. Така че ти ми кажи какво става.

— Прибирай се, Кери — препоръча ѝ Сол. — Денят беше дълъг.

— Кой е той?

— Стара история. Не е най-звездният ни миг — обясни той и извърна поглед. — Не мога да те върна пак там. Знам, че искаш точно това, но не мога. Прибирай се вкъщи.

— Не и преди да говориш с мен.

Сол поклати глава.

— Порасни, Кери! Свършено е. Направих всичко каквото мога.

— Не е честно.

— Сега ли разбра, че светът не е честен? Свиквай — така ще се разочароваш много по-малко в живота. Виж, това е моят дом. Нямаш право да бъдеш тук. Говоря сериозно. Искам да си тръгнеш — заяви той с лице, което сякаш бе издялано от камък.

— Чуй ме, по дяволите!

— Слушам те, Кери, но ти не казваш нищо, а само хленчиш.

— Има сведения, които са изтрити от базата данни на Агенцията за национална сигурност. Оттам казаха, че никога не са виждали подобно нещо. Никога. Били са изтрити в същия ден, в който бях изпратена от Бейрут — каза тя. — Кой би могъл да направи това?

За миг и двамата останаха безмълвни. Чуваше се звукът от телевизора в голямата спалня надолу по коридора. Джей Лено. „Те наистина не спят заедно“, помисли си Кери и се почувства като неканена гостенка. Наистина мястото ѝ не беше тук, в неговата къща.