Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Но дори когато им предостави сведения, по които трябваше да се предприемат действия, те я наказаха. Съсипаха кариерата ѝ. „Свърши се“, мислеше си тя и прекарваше все повече и повече време в дамската тоалетна по време на работа. Нямаше нищо. Беше нищо.

Спря да ходи на работа. Знаеше, че трябва да се опита да намери нещо за предстоящата атака, за която ѝ беше казала Джулия, но не можеше да се застави да направи нищо.

Седеше на земята в ъгъла на спалнята си, апартаментът в Рестън беше съвсем тъмен и тих. От колко дни не беше яла? Два? Три? Една част от мозъка ѝ нашепна: „Това не си ти. Това е болестта“, но тя просто не можеше да направи така, че да ѝ пука. Какво значение имаше?

Трябваше да се изпишка, но не можеше да се насили да стане и да отиде до тоалетната. Кога за последно беше ходила? Какво значение имаше? Беше сама в тъмнината. Провал. Като баща си. Баща ѝ.

Денят на благодарността. Първата ѝ година в Принстън. Сестра ѝ Маги беше последна година в Нюйоркския университет. Беше се обадила на Кери, да да я уведоми, че ще прекара Деня на благодарността в Кънектикът със семейството на приятеля си Тод.

— Татко е caм. Трябва да отидеш, Кери — када Маги.

— Защо аз? Ти също трябва да дойдеш. Той има нужда от нас. — Като си мислеше: „Денят на благодарността е. Може би мама най-сетне ще се обади.“ Тя беше омъжена за него през всичките тези години. Това не значеше ли нещо? Ами те двете с Маги? Къде бяха сбъркали? Ако не искаше да се обади на Франк, можеше поне да позвъни на нея или на Маги. Знаеше телефонния номер на Маги в апартамента ѝ в Морнингсайд Хайтс. И знаеше, че Кери е в Бътлър Колидж в Принстън. Ако желаеше, можеше да се свърже с тях. Баща им Франк не беше нужно да знае това. О, Боже, цялото ѝ семейство ли беше откачено?

Баща ѝ се обади два дни преди Деня на благодарността.

— Сестра ти няма да идва — рече той.

— Знам, татко. Заради приятеля си. Мисля, че нещата между нея и Тод стават сериозни. Но аз ще си дойда. Ще се прибера в сряда. Очаквам да те видя с нетърпение — излъга тя и си мислеше, че ще бъде непоносимо в онази къща само с него.

— Не е нужно да идваш, Керълайн. Знам, че има неща, които предпочиташ да… — Гласът му заглъхна.

— Татко, не бъди глупав. Денят на благодарността е. Виж, ти купи пуйката. Аз ще се прибера в сряда следобед. Ще я сготвя. Ще направя всичко, става ли?

— Всичко е наред. Може би е по-добре да не се прибираш — заяви той.

— Татко, моля те! Недей да правиш това. Обещах, че ще се прибера. Ще се прибера.

— Винаги си била добро момиче, Кери. Сестра ти също. Тя не е толкова умна или красива като теб, но също е добро момиче. Трябваше да се погрижим по-добре за вас. Съжалявам.

— Татко! Не говори така. Ще се видим в сряда.

— Знам. Сбогом, Кери — рече той и затвори, като я остави да гледа втренчено телефона в ръката си.

Помисли си да се обади на Маги и да настоява, след което се отказа. Маги беше с Тод. Така да бъде. Но гласът му бе прозвучал странно. Сякаш бе потиснат. Тя направи бърза сметка. Вторник сутринта бе изпитът в средата на семестъра, но след това нямаше нищо, защото университетът затваряше за празника. Можеше да го изненада. Да си тръгне във вторник веднага след изпита и да се прибере у дома следобед.

В онзи вторник тя хвана автобус на фирмата „Грейхаунд“ в Маунт Лоръб и направи връзка до Силвър Спринг. Прибра се в Кенсингтън следобед. Беше слънчево, ясно и хладно, листата започваха да стават кафяви, червени и златисти. Хвана местния автобус и слезе близо до къщата с дървена конструкция, в която бе израснала. На слънчевата светлина тя изглеждаше по-занемарена, отколкото Кери си я спомняше. „Не я поддържа — помисли си тя и отключи вратата.

Минута по-късно държеше телефона и звънеше на 911.

"Честит Ден на благодарността, татко“, мислеше си тя, докато се возеше с него в линейката към болницата.

Само че сега Маги беше взела баща си Франк да живее с нейния приятен, истински американски съпруг и нейните мили, истински американски деца, докато тя, Кери, беше провал и откачена като баща си. Като него тя нямаше нищо.

Нямаше съпруг, нямаше деца, нямаше живот, пълен провал в работата. Сама. Съвсем сама. Дори Сол я беше изоставил. Сякаш се намираше на обратната страна на луната, толкова сама беше. Пълната противоположност на човек като Дима. Плеймейтката. Момичето, което не можеше да понася да е само, което никога не оставаше без мъж, макар мъжете в живота ѝ да минаваха през безкрайната въртяща се врата, което сред неомъжените жени в северен Бейрут се смяташе за начин на поддържане на интимни отношения.