Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Дейвид Естес — отвърна Кери.

— Настина ли? — попита Джоан и я погледна с по-голямо любопитство. — Изненадана съм, че все още работиш тук. — Тя се приближи. Момичетата трябваше да се поддържат. — Какво си направила?

„Какво съм направила?“, запита се Кери. Не им беше позволила да я отвлекат или убият. Откакто беше започнала да бяга, за да спаси кожата си по авеню „Мишел Бюстрос“, тя въобще не беше спирала.

— Колкото и да е странно — вършех си работата — отвърна Кери.

Новият ѝ шеф беше висок, странен на вид дългокос мъж от руски произход, с ръце и крака, които бяха непропорционално по-дълги от трупа му, сякаш тялото му е било сглобено от изхвърлени разнородни части на други хора, които по някакъв начин са били свързани заедно като кулите „Уотс“ [11] Скулптурни конструкции от 17 свързани кули в Лос Анджелис. — Бел. прев. . Някой беше казал, че бил ранен в Босна, но никой не искаше да говори по тази тема. Името му беше Йерушенко. Алън Йерушенко.

— Не знам защо те преместиха от Националната служба за секретни операции и не ме интересува — заяви ѝ Йерушенко, докато я гледаше през тъмните си очила. — Ние може и да не сме чаровните момчета в нашия бизнес като онези от другата страна на къщата, но недей да смяташ, че това, което правим, не е важно. И ще очаквам ежедневен доклад за напредъка ти.

„Върви по дяволите“, помисли си Кери.

— Какво му е на Йерушенко? — попита тя Джоан.

— Той е педантичен в работата си, но можеше и да е по-лошо. Не е пълен идиот. Само в повечето случаи. — Джоан се ухили.

Йерушенко ѝ възложи анализа на данните от Ирак от основните доставчици от Националната служба за секретни операции, агенти на ЦРУ, които събираха данни от оперативни агенти и препращаха информацията до Лангли за анализ и оценка.

— Трябва да определяш вероятната достоверност и акуратност — обясни ѝ той. — Емпирическата закономерност е, че повечето данни почти не заслужават доверие, а останалите са дори по-лоши.

Кери започна работа по докладите от АКИ, „Ал Кайда“ в Ирак. Техният лидер беше мистериозна фигура, която използваше псевдонима Абу Назир. За първи път беше чула за него, докато проследяваше една следа в Багдад миналата година. Но той беше като призрак — нямаше почти нищо реално за него. Не се знаеше почти нищо и за личния му живот, макар да се предполагаше, че е от провинцията Анбар, където беше сплашил местните племенни лидери, като отсичаше главата на всеки, който се изпречеше на пътя му. Понякога ги оставяше набити на кол по пътищата като страховити пътни знаци. Също така се споменаваше и за не по-малко безмилостния му лейтенант, за когото се знаеше още по-малко, с кодовото име Абу Убайда.

Но Кери не можеше да се концентрира. Чувстваше се унизена, повръщаше ѝ се. Защо бяха направили това с нея? Защо Сол я беше изоставил? И защо не я чуваха? Имаше планирана атака срещу Америка, която можеше да се случи след няколко дни или седмици, а, изглежда, на никого не му пукаше. Тя отиде до дамската тоалетна, влезе в една кабинка и затвори вратата. Седна на капака, покри лицето си с ръце, това бе всичко, което можеше да направи, за да се спре да не изкрещи с всички сили.

Какво се случваше? Кожата ѝ я щипеше. Лазеха я мравки, както когато кракът ти изтръпва. Това беше стрес. „Хормонално разстройство“, каза си тя. Стресът неутрализираше лекарствата, елиминираше електрическите вериги. Тя потърка кожата на ръцете си, за да се опита да спре щипането. Не се получи. Тогава се осъзна. Клозапинът ѝ привършваше, затова беше започнала да взима хапчетата през ден. Биполярното ѝ разстройство се активизираше. Влизаше в епизод на депресия.

Огледа се в кабинката като хванато в капан животно. Трябваше да се прибере вкъщи.

Рестън, щата Вирджиния

Седмица и половина Кери успяваше да се довлече до службата, да се облича, да си слага грим, да се преструва, че ѝ пука. Спря изобщо да взима лекарствата, които ѝ бяха останали от Маги. Имаше чувството, че е паднала в черна дупка, изоставена, заточена. Четеше доклади за АКИ, но трябваше да препрочита всичко по три или четири пъти. Беше ѝ невъзможно да се концентрира.

„Тези копелета“, мислеше си тя. През цялото това време си беше мислила, че Сол е като бащата, който никога не бе имала, или по-скоро като мъдрия, забавен еврейски чичо, който всеки искаше да има. И Естес. Тя беше смятала, че той оценява това, което тя правеше, колко усилено работеше, колко добра бе в работата си.