Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Час по-късно Кери засече Сол в коридора на път към асансьора. Тя го чакаше.

— Не сега, Кери. Имам среща на седмия етаж — обясни ѝ той, което означаваше, че ще се види с най-високопоставените директори на ЦРУ.

— Славея се е срещал с Ахмед Хайдар. Фийлдинг трябва да е знаел за това, но не каза и дума — съобщи тя.

Сол стоеше и мигаше зад очилата си като бухал посред бял ден.

— Откъде знаеш?

— Има снимка. От Агенцията за национална сигурност са я взели от израелска сателитна поточна връзка. В едно кафене. Не мога да кажа къде. Вероятно в Кайро или Аман.

— Какво ти говори това?

— ГДС и Хизбула работят заедно. Може би са извършили заедно убийството на Харири. Може би работят по нещо, което предстои, както ни информира Джулия, и използват нещо пикантно като Абасия, за да го прикрият. Ти ми кажи, Сол. Какво, по дяволите, се случва?

— Не знам. Нали затова съм те наел на работа. Какво искаш?

— Трябва ми Форт Мийд. С кого мога да говоря там? — Управлението на Агенцията за национална сигурност се намираше във военната база на Форт Мийд, Мериленд.

— Изключено. Установили сме процедури и те не включват ти да се втурваш там сама като някой тромав бик. Вече си стъпила на тънък лед. — Сол погледна часовника си. — Трябва да се оправя с най-новата издънка. Какво, по дяволите, очакваха те? — изрече той и гневно натисна с пръста си бутона за асансьора половин дузина пъти. — Пращаш млади мъже на военна служба в най-различни райони, половината от тях са от поделенията на Националната гвардия, въшливи цивилни, много от тях страдат от посттравматичен стрес, и те трябва да се оправят с обезглавени трупове, с импровизирани експлозивни устройства на всеки уличен ъгъл, със съюзници, на които не можеш да обърнеш гръб, и с милиони жени, които можеш да оглеждаш, но не можеш да докосваш. Какво си мислеха, че ще се случи? За Бога! — възкликна той и влезе в асансьора. — Няма да се доближаваш до Форт Мийд. Говоря сериозно — добави Сол, докато вратите на асансьора се затваряха.

„Глупости“, каза си тя. Нямаше достатъчно информация, за да може да продължи без Агенцията за национална сигурност. Трябваше да намери някого.

Мийд, щата Мериленд

Докато караше по междущатска магистрала 295 в Мериленд, Кери си мислеше, че ако беше тръгнала по 495, вместо да продължи на север, можеше да спре в Кенсингтън, където беше израснала, след като семейството ѝ се беше преместило от Мичиган защото баща ѝ си бе намерил работа в Бетесда.

Гимназията „Света Троица“, спомни си тя. Само момичета, всичките католички. Монахини, хокей на трева и къси карирани поли. „Центърът за мастурбация във вселената“ го наричаше Маги. Преди да получи биполярно разстройство, което ѝ се случи внезапно през втората ѝ година в университета, тя беше малката ненадмината в нищо победителка: президент на випуска. Второ място на щатския шампионат по бягане на хиляда и петстотин метра. Пълна отличничка, която произнесе прощално слово при завършване на випуска, твърдо поела към Бръшлянената лига — от Принстън и „Колумбия“ предлагаха стипендии [8] Бръшлянената лига се наричат престижните частни университети „Йейл“, „Харвард“, Принстън, „Колумбия“, „Дартмут“, „Пенсилвания“ и „Браун“. — Бел. прев. . А майка ѝ ставаше по-мрачна с всяка изминала минута.

— Това е щатският шампионат, мамо. Искам да дойдеш.

— Говори с баща си, Кери. Знам, че той иска да дойде.

— Знаеш, че не мога да го направя. Там ще има скаути от университетите. Той ще ме провали. Той винаги ме проваля.

— Отивай, Кери. Ще се оправиш.

— Какво ти става, мамо? Притесняваш се, че може да спечеля ли?

— Защо говориш така? Наистина се надявам да спечелиш. Не че има значение.

— Защото наистина мога да постигна нещо? От това ли се страхуваш? Че един от нас може наистина да избяга от лудницата и това няма да си ти?

— Ти си такова малко глупаче, Кери. Играта е нагласена. Дори победителите не печелят.

„О, Боже — помисли си тя. — Цяло чудо е, че не станах по-луда, отколкото съм сега.“ Излезе от магистралата и продължи към охраняемия портал. Оттам можеше да види голямата правоъгълна сграда от черно стъкло, управлението на Агенцията за национална сигурност, известно още като Черния дом.

Отне им половин час да проучат самоличността ѝ, да ѝ дадат значка на посетител и да я отведат в празна конферентна зала с дълга махагонова маса. Слаб мъж по риза и с папийонка, който изглеждаше сякаш се е върнал в петдесетте години, влезе в залата.