Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Луда кучка — измърмори той, отвори вратата и я затвори след себе си. Когато си тръгна, Кери отиде, залитайки като пияна, до мивката в банята и повърна.

Александрия, щата Вирджиния

— Кога започна? — попита Маги, по-голямата ѝ сестра.

Седяха в джипа на Маги близо до станция на метрото „Ван Дорн“, недалеч от мол „Ландмарк“ в Александрия. Срещнаха се там вместо в кабинета на Маги или в къщата ѝ, за да не ги види някой. Маги беше единственият човек в семейството ѝ, който знаеше, че Кери работи за ЦРУ.

— Снощи — призна Кери. — Усетих, че ще се случи малко по-рано, но настина започна снощи. Маргаритите вероятно не са помогнали — добави тя.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Работех. По нещо важно.

— Постоянно? Без да спиш? Малко храна, вероятно китайска, или може би само няколко крекера?

— Ами, бях на бюрото си. Ровех се за нещо. Не исках да спирам.

— Стига, Кери. Знаеш прекрасно, че всички тези неща са симптоми за начало на маниакална атака. Ти си ми сестра и те обичам — каза Маги и отметна косата от очите ѝ, - но ми се иска да ми позволиш да ти осигуря някакво лечение. Можеш да живееш нормален живот. Наистина би могла.

— Маг, обсъждали сме въпроса. В мига, в който започна да се лекувам, независимо дали при теб или при някой психиатър, когато в архива се появи изписана рецепта, ще загубя достъпа си до класифицирана информация. С работата ми е свършено. И тъй като и двете знаем, или поне ти си ми казвала достатъчно често, че аз нямам личен живот, това не ми оставя нищо друго.

Маги я погледна, присвивайки леко очи срещу слънцето, отразяващо се през прозореца на колата. Времето беше хубаво, необикновено топло за март. Хората, които отиваха към колите си, бяха разкопчали саката си или въобще не бяха облечени с връхна дреха.

— Може би трябва да правиш нещо друго. Това не е живот. Тревожим се за теб. Татко, аз, децата.

— Не започвай с това. И не би споменала татко. Той едва ли е човекът, с когото да говориш за „нормално“.

— Как ти се отразява литият?

— Мразя го. Прави ме глупава, мудна. Все едно гледам света през плътен прозорец. Плътен, мръсен и с около петдесет точки по-нисък коефициент на интелигентност прозорец. Споменах ли плътен? Като зомби съм. Мразя го.

— Поне говориш членоразделно. Когато те видях снощи, не ти се разбираше нищо. Божичко, Кери, не можеш да продължаваш по този начин.

— Знаеш ли, бях добре в… там, където бях. Успявах да си набавя всички лекарства, които исках. Клозапинът ми действа много добре. Мога да функционирам. Нормален човек съм. Ще се изненадаш. Всъщност съм добра в това, което правя. Само ми намери голям запас от клозапин и пак ще бъда леля Кери и всички ще са щастливи. На децата ще им хареса. — Маги имаше две малки дъщери, Джоузи на седем и Руби на пет.

— Ако смяташ, че да се самолекуваш, да получаваш всички лекарства, от които имаш нужда, е добър навик, значи си по-луда, отколкото си мислиш.

Кери сложи ръка върху рамото на сестра си.

— Знам. Знам, че си права. Виж, зная, че не харесваш и не разбираш какво правя, но е важно. Повярвай ми — ти и децата спите по-спокойно в леглото през нощта заради това, което правя аз. Трябва да ми помогнеш. Няма кой друг. В противен случай съм поставена натясно.

— Имаш ли някаква представа какъв риск поемам? Мога да изгубя лиценза си. Стига ми и че изписвам рецепти на татко. Но той поне ходи на терапия. Съгласувам се с психиатъра му. С терапията и с моите грижи за него той вече е добре от две години. Трябва да останеш малко при него. Знам, че ще му хареса. Няма да разбереш, че е имало проблем.

— Кажи това на мама — отвърна Кери.

Нито една от двете не проговори. Това беше семейната черна дупка. Раната, която нямаше да зарасне. Майка им, Ема, беше изчезнала.

— Ако не мога да се срещна с баща ти, какво ще кажеш за майка ти? — бе я попитал една вечер в леглото любовникът ѝ от Принстън, Джон, професорът.

— Не знам къде е тя.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш къде е тя? Мъртва ли е?

— Не знам и това.

— Не разбирам.

— Това е единственото нещо, което знам.

— Ами, обясни ми го тогава и ще станем двама — беше отвърнал той.

— Тя ни напусна. Просто ей така. Един ден каза, че отива до Си Ви Ес. Аптеката. Че ще се върне веднага. Никога повече не я видяхме.

— Семейството ти потърси ли я? Полицията? Опита ли се да осъществи контакт с вас?

— Да. Да. И не.