Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Какво ще кажеш за хотел „Латъм“ малко по-надолу по улица „Ем“? — предложи той.

— Стая в хотел „Латъм“ звучи перфектно. Трябва да пуснат реклама. „Елате в хотел „Латъм“. Няма да ви издадем, ако и вие не ни издадете“ — изрече тя и се наведе, за да го целуне по чатала, което почти го накара да кривне в насрещния трафик. — Внимавай, каубой. Сега не искаме да правим катастрофи. — Тя издиша, дъхът ѝ бе топъл върху панталоните му, устните ѝ усетиха, че под плата той е твърд като скала, след което вдигна очи.

Неоновите светлини от баровете, спуснатите решетки на магазините по улицата и светофарите оформяха шарки по прозорците. Шарките се сливаха с джаза. Абстрактни, но досадно повтарящи се шарки, като ислямско изкуство. Това означаваше нещо. Нещо важно — и тогова „О, не!“, помисли си тя, докато масажираше слабините му, осъзнавайки, че започва да губи контрол.

Биполярно разстройство. Беше спечелила от генетичната лотария — беше го наследила от баща си. Същото, заради което той бе загубил работата си и в крайна сметка това го принуди да се премести от Мичиган в Мериленд. „Не сега — помисли си тя. — Моля те, не сега.“

— По-спокойно — рече Дейв. Тя се изправи и го остави да се обади по мобилния телефон, за да резервира стая. Скоро влязоха през сводестия вход в хотелското лоби. Спряха се на рецепцията, минута по-късно се качиха в асансьора, след това влязоха в стаята, смъквайки дрехите си взаимно. Целуваха се, езиците им се увиваха в устите им и те се озоваха върху леглото.

Той се пресегна към панталоните си на пода до леглото, за да извади презерватив, и когато изгаси осветлението, нещо в шарката на тапета я смути. Беше като мрежа, само в тъмнината, а очертанията на този тип, Дейв, бяха като празно пространство. „О, не“, помисли си. Нейното биполярно разстройство. „Контролирай се, Кери.“ Празното пространство в мрежата бе като мястото, където липсваше Дима. Всички бяха свързани — Дима, Славея и Ахмед Хайдар от Хизбула — в това празно пространство. Беше мрежа. И бе в грешния цвят. Тапетът беше сив, но трябваше да е син. Тя имаше нужда той да е син. Можеше да мисли единствено за това. Празни пространства сред синята мрежа, само че цветът беше грешен.

— Толкова са красиви — изрече Дейв и зарови лице в гърдите ѝ, пръстите му бяха между краката ѝ, милваха я и проникваха в нея. Тя усети дъха му. Миришеше на бира и внезапно почувства нещо лошо, нещо от празното пространство в мрежата. Тя оттласна глава назад, почти се задави. Той се потри в нея, след което хвана пениса си с ръка и го напъха в нея. Тя изпъшка от първоначалното усещане, когато той проникна в нея, и погледна към стената. Тапетът беше мрежа, която се движи — и бе в грешния цвят.

— Спри! Спри! — извика Кери и го избута.

Той се притисна по-силно. Тъпчеше, движеше се напред-назад.

— Престани! Махни се от мен! Махни се от мен или се кълна, че ще съжаляваш, копеле такова!

Той спря. Изтегли се.

— Какво, по дяволите, е това? Що за шегаджийка си? — отсече той.

— Съжалявам. Не мога. Искам, но не мога. Не мога, не мога, не мога, не мога, не мога. Защото, не разбираш ли, проблемът не е сексът. Искам секс. Искам да си вътре в мен, но не мога и не зная защо. От лекарствата ми е. Нещо, което взех. От мрежата е. Има празно пространство. Тя е в грешния цвят. Не мога да я гледам.

— Обърни се — рече той и притисна ханша ѝ, за да я обърне по корем. — Ще го направим така. Няма нужда да гледаш.

— Не мога, по дяволите! Не разбираш ли? Няма нужда да я виждам, за да я видя! Не можем да го направим. Трябва да си тръгваш. Аз просто съм една откачена жена, става ли? Луда блондинка, която си срещнал в бара. Луда руса кучка в бара. Това съм аз. Съжалявам, Дейв, или както там ти е името. Много съжалявам. Моля те, има ми нещо. Желаех те. Наистина, но не мога да го направя. — Тапетът беше движеща се шарка, геометрично повтаряща се до безкрай, като външната част на джамия. — Не мога. Не и така.

Той се изправи и започна да се облича.

— Ти си ненормална, знаеш ли? Съжалявам, че те срещнах, глупава откачена кучка.

— Върви по дяволите! — извика му тя. — Отивай при жена си. Кажи ѝ, че си работил до късно в службата, лъжлив мошеник! — изкрещя тя. — Още по-добре: оправи я и си представяй, че съм аз. По този начин можеш да спиш и с двете ни!

Той я удари силно по бузата.

— Млъквай. Да не искаш да ни арестуват? Тръгвам си. Ето. — Той ѝ хвърли двадесетдоларова банкнота. — Извикай си такси — викна той и си облече палтото. Провери джобовете си, за да се увери, че не е оставил нищо.