Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Той си пое дъх и издиша въздуха.

— С колко време разполагаме? — попита той.

— Може би две седмици. Съпругът на Джулия е казал скоро. Точните му думи били калибан зхада. Много скоро.

Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Песента бе това, което върна спомена. „Ти все още си човекът“ на Шаная Туейн. 1998 година. Първата ѝ година в Принстън. Годината на Спасяването на редник Райън и Влюбеният Шекспир, и първата ѝ по-важна сексуална връзка — нещо съвсем различно от опипването, когато родителите и сестра ти не са вкъщи и когато бедрата ти стават лепкаво мокри в гимназията, — почти се бе влюбила в Джон, нейния висок, невероятно интелигентен професор по политология, който я посвети в пиенето на шотове текила, оралния секс и джаз музиката.

— Когато бях хлапе, слушах само Мадона, Марая, Лутър Вандрос, „Бойс ту Мен“. Най-близкото нещо до джаз, което бях чувала, бе, когато татко от време на време слушаше по малко Дейв Брубек.

— Шегуваш се, нали? Не познаваш джаз музиката? Майлс Дейвис, Чарли „Ярдбърд“ Паркър, Дизи Гилеспи, Колтрейн, Луис Армстронг? Най-великата музика, която някога е била или ще бъде измислена? Единственото наистина оригинално нещо, което ние, американците, сме дали на света, и ти не го познаваш? До известна степен ти завиждам.

— Защо?

— Имаш цял един нов континент за изследване, това е нещо по-добро от всичко, което можеш да си представиш.

— По-добро от секса?

— Това е най-прекрасното, красавице. Можем да правим и двете по едно и също време.

Хиляда деветстотин деветдесет и осма: последният път, когато някога беше бягала хиляда и петстотин метра. „Много отдавна“, помисли си тя.

Седеше в една кръчма на улица „Ем“ в Джорджтаун и пиеше третата си маргарита с „Патрон Силвър“, когато клипът на Шаная се появи на телевизора зад бара.

— Спомняш ли си това парче? Хиляда деветстотин деветдесет и осма. Бях в университета — сочейки към клипа, обясни тя на Дейв, човека, който се лигавеше над един „Хайнекен“ на стола на бара до нея. Той беше къдрокос, четиридесет и няколко годишен, юрист от министерството на правосъдието, облечен в костюм конфекция и с часовник „Ролекс“, който той правеше необходимото всеки да забележи, пръстът му се докосваше в предмишницата ѝ, сякаш никой от тях не знаеше, че е там, или какво си мислеше. На безименния му пръст имаше бяла ивица кожа, там, където бе свалил сватбения си пръстен, така че беше или разведен, или бе излязъл на лов, помисли си тя.

— Бях завършил право и стажувах. За мен беше Пъф Деди. Бил съм по света, ъхъ, ъхъ — позапя той и размърда раменете си по начин, който бе нещо средно между отчайващо и полусекси. Не изглеждаше ужасно. Кери не беше решила дали да му позволи да си легне с нея или не.

Трябваше да се насили, за да не мисли за работа. Затова беше излязла. Сведенията, които събираше, не водеха доникъде. Ако се случваше нещо, то бе, че вместо да намира отговори, въпросите се умножаваха и ставаха по-притеснителни.

От цели три дни тя работеше на компютъра. Постоянно. Спеше на бюрото си, хранеше се с крекери от автомата. Прегледа всичко, с което разполагаше Центърът за борба с тероризма за контактите между сирийското ГДС и Хизбула в Ливан. Доклади за срещи. Забелязани обекти. Записи от мобилни телефони и имейли. Повечето бяха само голи факти, ежедневната утайка от работата на разузнаването. Веднъж Сол я беше сравнил с добиване на диаманти. „Трябва да пресееш тонове отломки, за да може от време на време да забележиш нещо, което блещука. Нещо, което действително може да е полезно.“

Интересното бе, че някои от най-добрите неща бяха данни, която тя самата бе доставила, получени от нейния източник, Джулия.

Освен информацията от Дима нямаше кой знае какво за Славея, известен също като Таха ал-Дуни. Завършил машинно инженерство в университета на Дамаск, той беше привлякъл вниманието за първи път на базата в Москва преди девет години, когато се беше опитал да осъществи бизнес сделка с голямата руска оръжейна компания „Рособоронекспорт“. Кери проучи снимката от осъщественото наблюдение. Беше направена на широка снежна улица в Москва, имаше много трафик, може би е улица „Тверская“, помисли си тя. Макар да беше по-млад, по-слаб и облечен в палто и голяма кожена шапка с уши, това със сигурност беше Славея, човекът, който ѝ беше махнал от кафенето от другата страна на улицата в Бейрут.