Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Тя помнеше как баща ѝ ги бе закарал до Ню Балтимор, на езерото Сейнт Клеър, когато беше в първи клас, в средата на декември, като говореше за чудото и как щяха да станат свидетели, как седяха там, на пристанището, близо до водната кула, далеч от центъра на града, украсен за Коледа, всички трепереха, замръзнали от студ, гледаха сивите води на езерото два дни, докато баща ѝ непрекъснато повтаряше:

— Идва. Само почакайте. Идва.

А майка ѝ му крещеше:

— Какво идва, Франк? Какво е голямото чудо? Да не би Исус да се появи, крачейки към нас откъм Анкър Бей? Защото, ако е така и ангелите идват заедно с него, кажи им да донесат няколко електрически печки, защото аз и децата замръзваме от студ.

— Виждаш ли водната кула, Ема? Това е математика. Не разбираш ли? Вселената е математика. Котпютрите са математика. Всичко е математика. И виж къде е разположена. Точно до водата.

— Какво общо има с това математиката? За какво говориш?

— Измерих го. Точно петдесет и девет километра от нашата входна врата до водната кула. Тук ще се случи чудото. Петдесет и девет.

— Каква е връзката на петдесет и девет километра с каквото и да било?

— Това е просто число, Ема. Беше в компютърния код. А водата е живот. Мойсей накарал да потече вода от скалата. Христос превърнал водата във вино в Кана. Погледни я. Пристига. Тук ще се случи. Не виждаш ли?

— Това е една проклета водна кула, Франк!

Докато накрая не се върнаха обратно в Диърборн, а баща ѝ не обели и дума, просто караше, сякаш искаше да убие някого, докато майка ѝ крещеше:

— Натали, Франк! Искаш да ни убиеш ли? — А по-голямата ѝ сестра, Маги, плачеше и пискаше:

— Спри, тате! Спри!

А когато се приготвяше да отиде на училище на следващия ден, майка ѝ рече:

— Недей да казваш нищо за баща ти, разбра ли?

Едва по-късно тя осъзна, че каквото и странно нещо да бе обсебило баща ѝ, то бе обсебило и тях, когато чу родителите ѝ да се карат на висок глас посред нощ. Маги ѝ нареди да остане в леглото, но тя се изтъкна на пръсти от стаята и ги видя в кухнята, стените и подът бяха изцапани с храна и счупени чинии, а майка ѝ крещеше:

— Три седмици! Казаха, че не си бил на работа от три седмици, без да кажеш на никого! Естествено, че са те уволнили! Какво, по дяволите, очакваше да направят? Да те повишат ли?

— Бях зает. Ще видиш, Ема. Всичко ще се оправи. Те ще ме умоляват да се върна. Не разбираш ли? Всичко е свързано с чудото. Ето там всички разбират нещата погрешно. Те не разбират. Помниш ли онези регистрационни номера на колите, които подминавахме, връщайки се обратно от Ню Балтимор? Те бяха кодирани. Просто трябва да осмисля числата — говореше баща ѝ.

— Какви ги приказваш? Разбира ли въобще някой за какво говориш? Какво ще правим? Как ще живеем?

— За Бога, Ема. Мислиш ли, че те могат да поддържат тези сървъри без мен? Повярвай ми, ще ми се обадят отново всеки момент. Ще ме умоляват да се върна там.

— О, Боже, о, Боже, о, Боже! Какво ще правим?

И сега тя беше уволнена. Точно като баща си.

Сол Беренсън, началникът на отдел „Близък изток“ към Националната служба за секретни операции, я очакваше в кабинета си на четвъртия етаж. Тя си пое дълбоко въздух, почука и влезе.

Сол, едър мъж, приличащ на плюшено мече, с рошава брада, работеше на компютъра си. Равин Сол, както тя понякога си го представяше. Той беше човекът, който я бе вербувал за работа за ЦРУ през един студен мартенски ден през последната година на следването ѝ в кариерния център на Принстън.

Кабинетът беше в обичайния си вид — разхвърлян и в безпорядък, в който само Сол можеше да се ориентира. Както винаги плюшеният Мечо Пух седеше приведен на полицата до две снимки: на първата Сол и първият президент Буш, онзи, на когото бяха кръстили сградата, а на втората Сол с директора на ЦРУ Джеймс Улси и президента Клинтън.

Сол вдигна поглед от компютъра, когато тя седна.

— Намери ли нещо? — попита той и леко наклони очилата си, за да я вижда по-добре.

— Апартамент с една спалня в Рестън — отвърна Кери.

— Удобно ли е?

— Не е далеч от платената магистрала „Дълес“. За това ли ще си говорим?

— За какво искаш да си говорим?

— Видял си информацията от Джулия. Трябва да ме върнеш обратно в Бейрут.

— Няма да стане, Кери. Не мисля, че осъзнаваш колко много хора си ядосала и колко нависоко в йерархията е достигнал случаят.

— Измъкнах се от клопката на Хизбула, Сол. Нима предпочиташ да ме бяха заловили, да ме показват по „Ал Джазира“ като шпионин на ЦРУ? Защото по начина, по който се отнасяте с мен, започвам да си мисля, че точно това сте искали двамата с Дейвис.