Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Взе си кошница и отиде до отделението за сушени плодове и зеленчуци. Джулия, също облечена в абая, проучваше кутия с „Попинс“, популярна пълнозърнеста закуска. Кери сложи кутия с „Попинс“ и в своята кошница.

— Радвам се да те видя — каза Кери на арабски. — А как са съпругът ти и семейството?

— Добре, алхамдулила — благодаря на Бог — отвърна Фатима и я дръпна настрани, като се оглеждаше. — Какво се е случило? — прошепна тя. Кери ѝ беше оставила бележка с една дума, яут, арабската дума за „рубин“, техния код за спешна среща, под глинена урна в мюсюлманското гробище близо до булевард „Байхоум“. Съпругът на Джулия следеше всичките ѝ обаждания и имейли — тайното скривалище бе единственият начин да се комуникира с нея.

— Изтеглят ме от Бейрут. Ново назначение — прошепна Кери, докато двете се преструваха, че пазаруват заедно.

— Защо?

— Не мога да кажа. — Тя хвана ръката на Джулия. Вървяха, държейки се за ръце като деца. — Ще ми липсваш. Иска ми се да можех да те взема с мен.

— И на мен ми се иска — отвърна Фатима и извърна очи. — Отиваш в истинската Америка, но за мен е като във филмите. Измислено място.

— Ще се върна, кълна се.

— Какво ще се случи с мен?

— Ще те прехвърлят на някой друг. Няма да съм аз. — Очите на Джулия се напълниха със сълзи. Тя поклати глава и избърса очи с ръкава си. — Ще е добър човек. Обещавам — рече Кери.

— Не, няма. Няма да говоря с никой друг. Ще се наложи да те върнат.

— Трябва да ме послушаш — обясни Кери. — Няма да го направят.

— Тогава, иншаллах — с Божията воля, — няма да чуят нито дума от мен.

— Ако има някакъв спешен случай, използвай гробището. Ще накарам някой да наглежда тайното скривалище — прошепна Кери.

— Има нещо, което трябва да ти кажа. — Фатима се огледа, за да се увери, че няма да ги чуят, и придърпа Кери по-близо. — Ще има атака срещу Америка. Голяма.

— Откъде знаеш?

Очите на Фатима се стрелнаха наоколо като на уловено в капан животно. Тя направи няколко стъпки и даде знак на Кери да я последва. Погледна иззад ъгъла на пътеката между редовете, за да се увери, че няма никой наблизо.

— Дочух Абас да говори по специалния си мобилен телефон. Онзи, който използва само когато е нещо важно — прошепна тя.

— С кого говореше?

— Не знам. Но по начина, по който стоеше и слушаше — с някой важен.

— А тази атака? — прошепна Кери. — Някакви подробности? Време? Място? Начин?

— Не мисля, че му казаха. Дори не съм сигурна, че е Хизбула. Но ще се случи скоро.

— Колко скоро?

— Не знам. Но той каза калибан зхада, нали разбираш?

— Разбирам — потвърди Кери. Много скоро. Тя се наведе близо до ухото на Фатима. — Някаква идея колко е голяма атаката и къде?

Тя поклати глава.

— Но когато чу, Абас каза нещо. Аллах акбар. — Бог е велик, преведе си машинално Кери. — Казваме тези думи постоянно. — Фатима сви рамене. — Но начинът, по който ги каза. Не мога да го обясня, но ме изплаши. Иска ми се да мога да ти помогна още. Нещо много лошо ще се случи.

— Това ми помогна много. Наистина. Ти добре ли си?

— Не — Фатима отново се огледа. — Не мога да остана. Някой може да ни види.

— Знам. Шокран. — Благодаря ти. Кери стисна ръката ѝ. — Аз също трябва да тръгвам. Пази се.

— Кери — рече Фатима. — Ти си единствената ми приятелка. Мисли си за мен. В противен случай съм изгубена завинаги.

Отвън изсвири клаксон. Върджил. Кери хвана ръката на Фатима и я сложи на бузата си.

— Аз също — рече тя.

Лангли, щата Вирджиния

След четири години в Бейрут плюс известно време в Ирак беше странно да шофира по минаващия през гористата местност „Вашингтон Мемориал Паркуей“, да подава служебната значка, която бе извадила от индивидуалната си депозитна касетка, на пазача на портала като всички, които всеки ден пътуват от вкъщи до работата. Когато пристигна в сградата на разузнавателния център „Джордж Буш“, тя беше удивена от това колко много хора не познаваше. Никой не я поглеждаше повторно в асансьора. Облечена с пола, блуза, сако и с грим, Кери се чувстваше сякаш носи дегизировка. „Тук не е моето място“, помисли си тя. Може би никога не е било.

Беше стояла будна цяла нощ, не бе могла да заспи. Когато затвореше очи, за да се опита да спи, виждаше баща си, Франк Матисън. Не както изглеждаше сега, а какъвто бе, когато тя бе дете, там, в Мичиган. Беше загубил работата си в автомобилната компания „Форд“, когато Кери беше на шест. Спомняше си как майка ѝ идваше в стаята, която деляха двете със сестра си, за да спи при тях, трите свити под завивките, докато баща ѝ обикаляше из къщата цяла нощ, повтаряйки постоянно, че предстои чудо — беше видял тайния знак в компютърен код.