Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Добре дошла в истинското ЦРУ — каза Върджил с гримаса. Той изпитваше типичното презрение, което повечето оперативни агенти чувстваха към костюмарите в Лангли. — Не ни трябват вражески шпиони. Имаме си нашата собствена малка организационна помийна яма. Съжалявам, че ти се озова в нея.

Придвижиха се с колата до квартал „Гобейри“, където завиха в една от страничните улици, изпълнена с деца, които си играеха, които ритаха консервни кутии и използваха пръчки като пистолети, и с мъже, които играеха тавла, вид игра на табла, и пиеха чай пред магазините. Отстрани на сградите имаше нарисувани огромни лица на мъченици, повечето от тях брадати мъже, които бяха толкова млади, че брадите им изглеждаха фалшиви, а навсякъде бяха окачени като пране жълто-зелените знамена на Хизбула.

Преди въобще да отиде в Ливан, Сол ѝ беше казал: „Бейрут е като Истанбул — разположен е на два континента. Северен Бейрут е Париж с палмови дървета, „Дахие“ е Близкият изток“.

— Къде ти е срещата с нея? — попита Върджил.

— В супермаркета — обясни Кери. — Трудно ѝ е да се измъкне.

— Как искаш да процедираме?

— Ти оставаш в колата, в случай че трябва да се измъкнем. Ако някой пита, ти си моят мъжки настойник.

— Е, недей да позволяваш някой да се доближава твърде много до теб. С тази ирландско-американска муцунка дори и с абая и фередже няма да излъжеш никого — ухили се той.

— Благодаря ти, Върджил, оценявам го. Винаги ми помагаш в нужда. — Тя го погледна. — Защо?

Върджил ѝ хвърли бегъл поглед. Абаята, хиджабът, които носеше — беше странно.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина.

Той кимна.

— Недей да се възгордяваш, но ти си най-умният човек тук. О, а и не изглеждаш лошо. Нищо чудно, че Фийлдинг те мрази и в червата. Само ми направи една услуга.

— Казвай.

Върджил пое по тясната улица и нагоре по хълма. Четирима млади мъже с АК-47, които пушеха наргиле пред едно кафене за шиша [4] Специализирано заведение за пушене на наргиле. — Бел. прев. , ги наблюдаваха, докато минаваха бавно с колата, Кери спусна никаба фереджето над лицето си, докато ги отминаха.

— Това е лудост — измърмори Върджил и се огледа.

— Трябва да го направя. Тя има доверие само на мен. Не мога просто да я оставя да виси там някъде.

— Единственото, което искам, е да не форсираш събитията. Веднага след като приключиш, съгласно заповедта на Фийлдинг трябва да те отведа на летището.

— Няма да се бавя.

— Дано — рече той и отби в тясна улица с пясъчни торби, натрупани пред джамия с цвят на пясък. — Не знам докога килимчето с надпис „Добре дошли“ ще значи нещо тук — добави той, докато погледът му се стрелкаше наоколо.

Кери кимна. Трябваше да се възползва от тази възможност. От всичките ѝ вербувани агенти Фатима Али, кодово име „Джулия“ — защото двете с Кери за първи път се срещнаха в киносалон, а след това, когато разговаряха, Фатима ѝ бе доверила, че обожава американските филми и е голяма фенка на Джулия Робъртс, — бе тази, с която бе най-близка. Под абаята и никаба Джулия беше красива, тъмнокоса, с ум, остър като бръснач жена, а съпругът ѝ, Абас, я малтретираше постоянно, защото тя страдаше от болезнена ендометриоза, която не ѝ позволяваше да има деца.

Той я биеше почти всеки ден, наричаше я шармута — курва, и безполезна, бездетна, кара, а веднъж я беше пребил толкова лошо с железен лост, че тя трябваше да се влачи до болницата с шест счупени кости, включително и натрошен пищял, фрактура на черепа и счупена челюст. Мъжът ѝ си беше взел втора съпруга, тийнейджърка с разстояние между зъбите, а когато тя забременя, бе наредил Джулия да ѝ бъде подчинена, като позволяваше на младото момиче да я зашлевява през лицето и да се смее винаги когато Джулия правеше нещо, което не ѝ харесваше.

Тя не можеше да го напусне, защото Абас беше командир на „Харакат ам Махнум“, бригадата на „Организацията на угнетените“, част от Хизбула. Ако тя си тръгнеше, той щеше да я открие и да я убие. Филмите бяха единственото ѝ бягство. Единственото нещо, което Кери трябваше да направи, за да я вербува, бе да я изслуша. Само че сега оставяше Джулия без спасително въже. Трябваше поне да я предупреди лице в лице.

Върджил спря на непавираната паркинг зона зад малкия супермаркет. Когато Кери слезе от колата, той извади един автоматичен „Зиг Зауер“ и каза:

— Действай бързо. Мисля, че тук имат по-голяма огнева мощ от мен.

Тя кимна и когато влезе в супермаркета, чу високоговорителя от близката джамия да призовава за обедната молитва и това я развълнува по начин, по който не очакваше. Бейрут щеше да ѝ липсва.