Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Не мърдай! — тросна му се тя. — Кой е той?

— Далийл Исмаил. Винаги ме е харесвал. Ти разбираш. Привлекателна жена си. Хора като нас, какво можем да направим, ако мъжете ни харесват. Горкият Далийл. Мислеше си, че най-сетне ще ме оправи. Това е проблемът на живота. Никога не можеш да си сигурен дали ти ще си този, който ще оправя, или ще бъдеш оправен — рече той.

— Защо го уби? — попита тя.

— Не можеш ли да се досетиш? Слушай, може ли да сваля тези найлони? — Той подръпна найлоновия чувал за боклук, с който бе облечен. — Горещо е и представата, че ще умра, докато нося това, е отвратителна. Освен ако не искаш да продължа да правя онова, с което се бях заловил? Не? — попита той, докато я гледаше. — Е, ще го сваля тогава.

Той издърпа найлона през главата си и го хвърли на леглото.

— Не е нужно да стоим тук. Искаш ли да пийнем по едно и да обсъдим нещата като цивилизовани убийци, каквито сме? — попита той, отиде до вратата на стаята и влезе във всекидневната. — Знам, че не ми вярваш. Можеш да гледаш, докато си мия ръцете. Човешкото тяло е наистина много мръсно нещо, нали? Изумително е, че успяваме толкова много да го идеализираме и да го свързваме със сексуалните си фантазии.

Тя го последва до бара, където продължи да държи беретата, насочена към него, докато той изми ръцете си в умивалника на барчето. Избърса ги в една кърпа.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Текила, ако имаш. Ако не, скоч — отвърна Кери.

— Скоч. „Хайлънд парк“ — рече той, след като прегледа бутилките зад бара. Наля две чаши и ѝ даде знак да се присъедини към него на две еднакви ултрамодерни кресла във всекидневната.

— За какво ще пием? — попита тя.

— За това, че и двамата сме все още живи… засега — отвърна той и отпи. Тя също.

— Този Далийл, или както там се казваше, защо го уби?

— Приличаше на мен. Същият размер, височина, мускулатура. Хората понякога го взимаха за мен. Не знам защо той не разбираше защо не искам да го оправя. Би приличало твърде много на мастурбация.

Внезапно тя разбра.

— Щеше да инсценираш собствената си смърт. Затова си отрязал главата и ръцете. За да направиш тялото трудно за разпознаване. Те щяха да предположат, че това си ти. Какво щеше да направиш е ръцете и главата? Щеше да ги хвърлиш в Средиземно море ли?

— Виждаш ли, умно момиче си. Имаш ли нещо против да пуша? — попита той и се пресегна за цигара от една инкрустирана със слонова кост кутия върху стъклената масичка за кафе. — Знам какви абсурдни пуритани сте вие, американците, за подобни неща. Няма проблем да си убиец, но не бива да пушиш. — Той запали цигара, дръпна си силно от нея и издиша.

— Ами ДНК? Щяха да открият, че не е твоята.

— Сериозно ли говориш? — Той я погледна, сякаш бе предложила пещерняк да програмира компютър. — Това е Леванта, не Манхатън. Тук няма база с данни, няма наука. Целта на полицейската работа тук е да унищожиш политическите си врагове, не да разкриваш престъпления.

— Къде щеше да отидеш? — попита Кери.

— Всъщност изборът бе абсурден. Смърт или живот в Нова Зеландия. Тези двете са практически неразличими.

— От кого бягаше? От нас ли?

— Наистина няма лимит американската арогантност, нали? Защо да се страхувам от вас? Стани известен с нещо позорно пред американците и най-лошото, което може да ти се случи, е да получиш свое собствено телевизионно риалити шоу. Не можеш ли да се досетиш? Не изглеждаш глупава — все пак хората могат да те заблудят. — Той издиша струя дим към нея.

— Ами Дейвис Фийлдинг? Любовници ли бяхте?

— Той ми се обади. През всичките тези години използваше Рана, за да се преструва на хетеросексуален, и си въобразяваше, че я контролира, когато всъщност ние двамата с Рана измъквахме всякаква информация за Близкия изток. Обади ми се, за да се сбогува, този сантиментален идиот. Беше толкова лош шпионин, колкото и любовник.

Когато го погледна, с неговото странно момчешко лице и светлоруса коса, тя внезапно разбра.

— Абу Назир. Затова си убил Фийлдинг. Той започва да ликвидира всичко. Затова възнамеряваше да избягаш — рече тя.

— Значи — рече той и издиша струя дим към нея, — не си съвсем глупава. Така че какво ще правим… Кери, нали така? — Той се усмихна злобно, при което през тялото ѝ премина страх от мисълта, че той знае истинската ѝ самоличност. Тя виждаше истинския човек. По-лошо — каквото и да възнамеряваше да направи, той вече бе взел решение. Трябваше да повика хората си веднага. — Виждаш ли, аз изтръгнах всичко от Фийлдинг. Така че, Кери, ще ме оставиш ли да продължа това, с което се бях заловил, след което да ми позволиш да изчезна? Или ще направиш нещо нелепо, като например да ме напъхаш в килия с онези слабоумни джихадисти в залива Гуантанамо?