Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Горе-долу е така — кимна Сол. — Но ти гледаш от погрешната страна на телескопа. Елиминирането на Абу Убайда бе нещо добро. Ти спаси живота на хиляди, Кери. Дори само американските жертви щяха да бъдат ужасяващи.

— Той ме е използвал.

— Ние се използваме един друг. Като раци в кошница. Понякога се изяждаме едни други — каза Сол.

Зелената зона, Багдад, Ирак

Пак на международно летище „Багдад“. Жега, мухи и Диймън, който разказваше своята увлекателна история за Ирландския маршрут, обяснявайки им, че разстоянието от летището до зелената зона е десет километра. Той разпозна Кери от последния път.

— Виждам, че имаме клиент, който пак се връща при нас. Колко приятно беше последното пътуване, нали, госпожице? — извика той към нея.

— Бях в Рамади, Диймън. Ирландският маршрут е за женчовци — извика в отговор тя и думите ѝ бяха последвани от буен мъжки смях и няколко добронамерени дюдюкания и възгласи.

Качиха се на конвоя от джипове и камиони „Мамба“ на „Блекуотър“. Тръгнаха от летището, минаха покрай табелата „Код червено“ и се качиха на пътя за летището — докато наближаваха по магистралата Багдад, покрай взривените палми и изгорените останки от коли и камиони, тя изпитваше най-странното усещане.

„Вкъщи съм — мислеше си Кери. — Цял живот търся място, на което да принадлежа, никога не съм се чувствала у дома никъде.“ Докато растеше при майка си и баща си, усещането ѝ беше, че сякаш живееше в чужда страна — как иначе би могла майка ѝ да ги напусне по такъв начин, без да каже и дума, — и, най-невероятно, домът ѝ се бе оказал тук. В Ирак. В Близкия изток. Насред войната. Докато конвоят им минаваше под надлезите, мерачите се въртяха в унисон като танцьори, за да ги прикриват от някого, който можеше да хвърли граната или самоделно взривно устройство по превозните им средства, докато подминаваха иракчаните в техните коли, спрели на банкета, за да пропуснат конвоя да премине, тя осъзна, че бе пристрастена към риска, към играта.

Сякаш биполярното разстройство не бе достатъчно, та трябваше да развие и зависимост към адреналина. „Или е нещо друго?“, запита се Кери, докато завиваха по скоростната магистрала „Кадасия“ с натоварения ѝ трафик. Минаха покрай палмовите дървета и сградите, някои сякаш сипаничави от дупките от ракети и куршуми. Бе като да преминеш финалната лента — нещо свършва или започва, помисли си тя.

От онази нощ в „Ашрафия“, когато Славея се бе опитал да ѝ устрои засада, тя непрекъснато тичаше, както когато беше в Принстън. Най-дългото бягане. Само че сега то беше свършило. Когато бягаше на състезанията на Националната университетска атлетическа асоциация, си представяше, че може да тича вечно. Сега бе по-наясно.

„Поеми си въздух, Кери“, каза си тя. Време е за ново бягане. Този път заекът, който преследваше, бе Абу Назир, а конвоят премина през контролно-пропускателния пункт, влезе в зелената зона, покрай парадния площад и паметника на Незнайния воин, обратно на улица „Яфа“ и хотел „Ал Рашид“.

Абу Назир. Какво бе това, което той излъчваше? Нещо наистина плашещо. Хората предпочитаха да умрат, отколкото да се изправят пред него. Билал Мохамад не беше джихадистки религиозен откачалник и не беше и лесен противник. Беше наистина зъл. Тя усети как кожата ѝ настръхва дори само когато бе в негово присъствие. Как така Дейвис Фийлдинг не го беше забелязал? Или Фийлдинг наистина е бил толкова заслепен от секса? Може би нещата стояха, както Сол бе казал: главата му е била заровена в пясъка. Но Билал искаше да живее. Той спокойно разфасоваше своя приятел гей, за да може Абу Назир да повярва, че е мъртъв, когато тя влезе в жилището му. И все пак, когато бе изправен пред възможността да остане жив, дори Билал бе предпочел да се самоубие, вместо да се изправи пред Абу Назир.

„Е, Абу Назир, следващият танц е между мен и теб“, помисли си мрачно Кери.

Когато влезе в мраморното лоби на хотела, тя бе посрещната от Уарзер, който носеше голям букет с рози.

— Мархаба! Добре дошла, Кери. Радвам се, че отново се върна — каза Уарзер и ѝ връчи розите.

— Шокран, Уарзер. — Тя помириса розите. — Жена ти няма ли да ревнува?

— Щеше да ревнува, ако бях достатъчно глупав, за да ѝ кажа. Как е Върджил?

— Върджил е добре. Надява се да се върне тук.

Тя остави куфара на колелца на портиера на хотела и двамата излязоха и пресякоха зелените площи на конгресния център. Мерките за безопасност се бяха подобрили от последния път, когато тя бе тук — сградата бе обиколена с няколко концентрични защитни кръга. Освен личния състав навсякъде имаше монтирани камери за видеонаблюдение и сензори, забеляза тя.