Робърт Дугони - Необходими жертви

Отново му благодари, че е дошъл. Обърна се и се блъсна в Грант, който тъкмо бе изпил уискито си и бършеше устата си със салфетка. Той й подаде пластмасова чашка и празна чиния.

— Кой беше този? — попита, като се вгледа в Грифин.

— Наш приятел с Джеймс. Израснали сме заедно.

— Трябва да се преоблека. Време е да тръгвам за летището. Самолетът ми е след два часа. Ще отседна в „Мариот“, в центъра на Чикаго. Оставил съм номера на хладилника. Стискай палци.

— Късмет.

Той се наведе и набързо я целуна по устата.

— Ще ти се обадя, когато се поосвободя. Ще се справиш ли без мен?

Тя кимна. Тя беше Дана. Щеше да се справи. Това бе ролята й в живота, да се справя с всичко. Той стисна раменете й. После се обърна и излезе през задната врата на двора.

По-късно, когато всички си отидоха, Дана избърса кухненския плот и остави гъбата в умивалника. Край. След четири дни препускане изведнъж нямаше какво да прави. Спомни си същия момент след погребението на баща си, когато приятелите и роднините си тръгнаха, за да продължат нормалния си живот. Останаха само тя и майка й, сами със скръбта. Животът им се беше променил завинаги.

Дана излезе от кухнята, изключи лампата в антрето и се качи по стълбите. Горе чу тихия глас на майка си, идваше от стаята, в която Дана бе спала като дете:

Дана надникна през открехнатата врата. Розовият лампион хвърляше мека светлина върху леглото, майка й седеше облегната на таблата, държеше Моли в скута си и разресваше косата й. Момиченцето седеше с кръстосани крака и държеше отворена книжка пред себе си. Навеждаше все по-ниско глава и очите му се затваряха при всяко прокарване на четката през косата му. Тапетите в стаята и балдахинът на леглото все още бяха в бледорозово. Шкафът бе претъпкан с детски книжки, а от отворен стар куфар се подаваха разни плюшени животни. Майка й бе изпразнила всички стаи в къщата освен тези на Дана и Джеймс. Пазеше ги с надеждата да се напълнят с много внуци. Дана се замисли, че стаята е идеална за малко момиченце, макар че когато поотрасна, я смяташе за прекалено натруфена. Искаше да лудува с Джеймс и приятелите му, да спортува, да бере боровинки, да язди. След като завърши колеж и заяви, че иска да следва право, баща й я изгледа, сякаш беше полудяла.

— Защо? — попита я.

— Искам да стана адвокат — жлъчно отговори тя.

— Правото е ревнива любовница — отбеляза лаконично той, макар че очевидно му се искаше да я разубеждава още.

Дана затвори очи и си се представи седнала на леглото, загледана в рисунката на Снежанка. Преброи внимателно леглата, купичките на масата, лъжичките, за да се увери, че са точно седем, за да има за всяко джудже. Почувства нежното докосване на четката, докато майка й разресва косата й, ритмично, в такт с приспивната песничка. По някое време чуваха шум от кола в двора, отваряне на входната врата, стъпките на баща й по стълбите. Тя вдигаше очи и го виждаше на последното стъпало, загледан в тях, но сякаш не смееше да прекрачи през прага.

Майка й продължаваше да разресва косата й.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Хапнах в кантората.

— Свърши ли всичко, което трябваше?

— Не всичко.

— Джеймс те чакаше.

— Ще мина да го завия.

Майка й оставяше четката на нощното шкафче, затваряше книгата, завиваше Дана, после се навеждаше и я целуваше по двете бузи, по нослето, челото и накрая по устните. Тогава тя усещаше влага по страните й и виждаше сълзи в очите й.

— Защо плачеш, мамо?

Майка й отново я целуваше и прошепваше в ухото й:

— Защото много те обичам, слънчице.

— Защо плачеш, мамо?

Моли бе отворила очи и я гледаше от леглото. Дана се усмихна, избърса сълзите и влезе. Майка й продължи да разресва косата на дъщеря й. Дана се наведе и целуна Моли по двете бузи, по нослето, челото и накрая — по устните.

— Защото много те обичам — прошепна в ухото й.

Подът се разтресе, но вратата остана затворена. Дана се запита кога най-сетне Марвин Крокет ще се осмели отново да влезе в кабинета й. От погребението на Джеймс беше минала седмица и двата пъти, когато с Крокет случайно се засякоха в коридора, той само я изгледа плахо — сигурно още помнеше последното си нахълтване в кабинета й, когато тя събори бюрото си и едва не смаза пръстите на краката му. Ако беше предполагала, че с такова действие ще си спечели уважението му, щеше да го направи още преди години. Знаеше обаче, че спасението е само временно. Крокет неминуемо щеше да се върне.