Робърт Дугони - Необходими жертви

Каза на свещеника, че сама ще произнесе надгробното слово и когато той изказа опасенията си, че може би ще й бъде твърде тежко, тя заяви:

— Ще се справя. Заради брат си.

Сега пусна ръката на майка си и се изправи, качи се на издигнатия подиум, нагласи микрофона и погледна морето от черни костюми и мрачни лица. Сред еднообразното сиво забеляза цветно петно от млади хора с по-светли якета, панталони и рокли, с лица, все още незагрозени от бръчки, и коси, все още неизпъстрени с бели косми. Предположи, че са студенти на Джеймс.

Постави на катедрата листата с предварително напечатан текст и прочисти гърлото си. Дълго бе умувала какво да говори — как в петнайсет минути да обобщи трийсет и трите години от живота на един човек. Клишетата нямаше да й помогнат. Не можеше да каже, че това е триумф на живота — повече би подхождало на погребение на старец. Не можеше да каже, че Джеймс се е освободил от неизлечимо страдание, жестока болест или е станал жертва на жесток, трагичен инцидент. Брат й бе убит, хладнокръвно пребит до смърт. Някой бе отнел живота му, сложил край на съществуването му, беше го смачкал като мравка. Мисълта, че брат й съвсем наскоро бе започнал нов живот, засилваше болката й. Никога нямаше да го приеме. Полицията упорито твърдеше, че Джеймс е бил убит при опит за обир. Казваха, че Лорънс Кинг и съучастникът му, двама закоравели престъпници, нахълтали в дома на брат й, за да го оберат, и го убили, след като ги заварил на местопрестъплението. Твърдяха, че такива неща се случвали много често. Отнасяло се за какво ли не — за пари, наркотици, дреболии като заето място за паркиране, за нищожни суми колкото за един хамбургер. Просто не се случвало често при средната и висшата класа в предградията, населени с бели. Точно това я притесняваше.

Адвокатският нюх я караше да се замисли над фактите, да ги анализира, да ги събере в последователна теория, но подробностите около смъртта на брат й все още бяха неясни. Нямаше логично обяснение, а при правосъдието, ако нямаш правдоподобна версия, значи някой факт липсва или някой лъже. Защо Лорънс Кинг ще ограбва брат й, след като е бил пуснат под гаранция и е трябвало да внимава. Ако е бил готов да рискува да прекара остатъка от живота си зад решетките, защо не е избрал по-богат квартал, където е било по-вероятно да открадне нещо ценно? Нямаше логика.

И така, застанала на подиума в сумрачната зала, тя се почувства странно спокойна. Стомахът й се свиваше не от тревога, а от емоция, която я накара да стисне зъби и да заговори с решителен глас. Тази емоция я изненада. Дойде неочаквано, сякаш се появи от скръбта. Обзе я, когато Дана осъзна, че Лорънс Кинг не просто е убил брат й, а че е отнел част от нейния живот, от живота на Моли и на всеки в тази църква, който е познавал Джеймс. Това я разгневи. Дяволски я разгневи. Джеймс бе имал смелостта да направи онова, за което тя никога не би се престрашила. Беше се опълчил срещу страховете си и очакванията на всички около него и ги бе пратил по дяволите. Отказа се от адвокатската кариера и възвърна живота си, но го загуби заради един двоен неудачник. Ето защо в момента, когато завърши речта си, Дана осъзна, че най-добрият начин да почете паметта на брат си е не като говори за миналото и се самосъжалява. Спомените нямаше да я успокоят и да отговорят на въпросите й. Не. Най-добрият начин бе да открие какво е станало с брат й и защо. Може би по тази причина, след като обобщи последните си думи, доволна, че не заплака, тя избра да насочи погледа си върху едно точно определено лице, предпоследното отляво на предната скамейка. Лицето на детектив Майкъл Логан.

Дана тръгна към кухнята. Макар че движението й имаше някаква цел, тя се чувстваше замаяна сред морето от познати и не толкова познати лица. Алкохолът се лееше. Храната бе поднесена на шведска маса. Беше твърде много, но с майка й не можеше да се спори. Дана така и не проумя идеята на ирландските погребения. Изглеждаха странен повод за събиране на роднини и приятели, които иначе рядко се виждат. На всеки две-три крачки някой й изказваше съболезнованията си, уверяваше я колко му е мъчно или колко му е харесало словото й. Тя се усмихваше, благодареше им, че са дошли, и продължаваше нататък.

Кухнята бе нейното убежище. Тя спря за малко да се поуспокои, после излезе на терасата. Гостите минаваха в редица покрай масите и пълнеха чиниите си със студени закуски, топла лазаня, пушена сьомга, салати, плодове и питки. Обиколи басейна и се приближи до Грант, който разговаряше с един от партньорите в „Дилън и Блок“. Лицето му бе в сянка от дърветата, които ограждаха имението от тази страна. Облаците се бяха разкъсали и слънцето се показваше. Грант обсъждаше фактите в случая „Нелсън“, колосалните суми, замесени в процеса. Грант никога не пропускаше възможност да се похвали. Наблизо на сгъваеми столове седяха Моли и Мария, дългогодишната им детегледачка. С тъмносинята рокля с дантелена якичка, лачените обувки и белите чорапки момиченцето приличаше на порцеланова кукла.