Сибин Майналовски: Усмивка в полунощ

– И какви са тези неща, ако не е тайна?

– Ами... – Девойката явно се поколеба дали си струва да споделя всичко това пред омразен представител на човешката раса. В края на краищата реши да говори: – Целият проблем е в способностите ми...

Плъзнах неволен поглед по стройната ѝ фигура. Неприкритото ми възхищение за малко да я накара да избухне отново. Хвала на Мрака, обаче този път се задоволи само с едно убийствено изсъскване през зъби:

– Не тези способности, глупако... макар че не се и съмнявам, че би имал желание да опознаеш точно тях!

Спокойно, Тери, не се заблуждавай... това, което видя в очите ѝ, не беше намек, че би могло и да стане...

– Тогава?

– Става въпрос за способностите ми като магьосница. Както сигурно вече си усетил, Черни Маго, аз съм мелез – рожба на елфически принц и волна дриада. На нас ни е забранено да практикуваме магия... но преди седмица Съветът на Елианор успя да ме залови.

– И какво толкова си се опитвала да правиш? Магия за любов на твоя грозновата приятелка, която не може сама да оплете като хората възлюбения си?

– Де да беше нещо толкова безобидно... – въздъхна тя и за момент по изваяното ѝ лице пробяга мрачна сянка. – Опитах се да върна майка си от Вечния Мрак. Тя... тя умря преди десетина дни... всъщност беше убита... от стрелите на зелуански воини, решили да се поупражняват малко в стрелба по жива мишена.

Усетих как нещо ме смъдна под лъжичката. Зелуанските стрели са доста гадно нещо – не само като изработка, но са и подплатени с някаква магия, която не принадлежеше на нито един от световете, известни в „Зелената котка“. Не че го знаех от личен опит, но ми бяха разказвали доста: улучат ли те дори с една от Прокълнатите Стрели, както ги наричаха, ще се молиш на всички богове до теб да се окаже някой приятел, който да ти отреже главата и по този начин да те избави от мъките.

– За щастие успях да вдигна тялото ѝ, преди Маговете на Зелуан да се доберат до него и да превърнат майка ми в нещо ужасно, неподдаващо се на описание, нито живо, нито мъртво... нещо, което щеше да има толкова общо с майка ми, колкото оглозганият череп има общо с човека, комуто някога е принадлежал... Занесох я у дома – в Синтхар, най-могъщото графство в цял Елианор, където дори зелуанските псета не смеят да стъпят. Нито за миг не можех да знам, че не трябва да се страхувам от тях, а от сънародниците си. Въобще бях забравила, че ми е забранено да практикувам магия, по-силна от елементарните вещерски залъгалки. Не бях в състояние да мисля.... единственото нещо, което исках, е да върна майка си. И бях на косъм, по дяволите! Оставаше не повече от минута до последния ритуал... и тогава в дома ми нахлуха друидите на Елианор, които бяха успели да засекат магията. И тогава... – гласът ѝ секна за секунда – вместо да застана с гордо вдигната глава и да посрещна смъртта редом с безжизненото тяло на майка ми... аз позорно избягах. Сега мога единствено да чакам и да се надявам, че друидите най-сетне ще се доберат до мен и ще проявят милост... Това обаче ще стане само ако прекъснатата ми в последния момент магия не е предизвикала нещо ужасно.

Това ме заинтригува. Без да иска, девойчето се бе забъркало именно в любимата ми област – некромантията. Това беше, така да се каже, следдипломната ми квалификация.

– И каква точно магия си използвала, колежке? – Постарах се да вложа във въпроса си повечко сарказъм, за да я изкарам поне малко от мрачното блато на депресията. Почти бях уверен, че ще каже или Аархен, или Вал Ториан – най-често използваните от млади и неопитни некроманти магии.

– Ритуала Ортхаан.

Закашлях се.

– В името на Мрака, Раниел! Откъде си научила това?!

– Четох за него в един от забранените ръкописи в Елианорската библиотека – сведе поглед тя. – Въобще не съм предполагала, че ще ми потрябва някога... както не можех и да знам, че прочетеното ще се вреже толкова надълбоко в паметта ми...

Очите ми се разшириха:

– Велики Азраел, искаш да кажеш, че в Елианор има запазено копие от „Некрономикон“ на Абдул ал-Хазред? Ортхаан е описан единствено там!

– Да, май така се казваше.

Почувствах как косата ми настръхва от някаква странна смесица от възбуда и ужас. Възбуда, понеже нямаше Черен Маг, който да не знае, че всички 666 преписа на „Некрономикон“ са унищожени по заповед на Конвента на Световете още преди стотина години. И ако наистина в Елианор има запазен оцелял екземпляр, това означаваше, че в най-скоро време щеше да ми се отвори път натам. Просто трябваше да го проуча по-обстойно... или направо да го открадна, понеже това беше огромно изкушение за един Черен Маг. А ужасът идваше от факта, че Ортхаан беше един от най-опасните ритуали за призоваване душите на мъртъвци обратно от Другия Свят. Дори опитните ми колеги, както и аз самият, щяхме доста да се позамислим, преди да пристъпим към изпълнението му, понеже секунда невнимание можеше да доведе до последствия, които щяха да са повече от ужасни. Мда, оставаше ми само да се надявам, че девойката не е оплескала някой ред от ритуала...