Сибин Майналовски: Усмивка в полунощ

Като разбутах внимателно групата вече основателно подпийнали даранци, които сякаш никога не излизаха оттук, успях с доста усилия да стигна до любимото си място в ъгъла до бар-плота. Пътьом, естествено, се спрях до камината, за да се подмажа на талисмана на заведението – разкошната зелена персийка, лениво изпружила се на затоплените плочи отпред. Старите посетители обичаха да разказват как мацата получила необичайната си окраска и се превърнала в кръстница на кръчмата. Всичко станало преди доста години, много преди да науча за съществуването на това място, когато в една прекрасна вечер подпил хиервардски магьосник вдигнал скандал за някакви надписани (според него) в сметката пет тъмни елфически ейла. На пиян акъл пишман-чародеецът заплашил, че ще изрече едно от Забранените Заклинания и дори започнал да го прави, но за щастие объркал местата на пет-шест руни, а плюс това забравил и края. След много писъци, дим и преобърнати маси, когато хиервардецът бил изнесен навън за кратка и поучителна беседа с бодигарда, се установило, че единственият пострадал от екшъна била персийката на Рей Макгавърн. Не един и два пъти странстващи магове, които се отбивали в „Зелената котка“ за чашка-две за из път, предлагали на Рей да оправят работата, но той с присъщото на всички кръчмари суеверие отказвал. Така писàната запазила свежия си пролетен цвят и до днес.

Когато най-сетне със съжаление се откъснах от мъркащата прелест, седнах на любимия си стол, запалих с огромно наслаждение една от пурите, подредени в дървената кутия на бара като бонус за постоянните клиенти, и се облегнах назад. Рей както винаги беше на висота – без подканяне ми наля пълна чаша от любимото ми питие: водка, прекарана през 47 билки по древна джуджешка рецепта. Кимнах му за здрасти, а той ми отвърна с дружелюбно ръмжене, придружено от огромно кълбо ароматен дим. Дявол да го вземе – начинът, по който успяваше да задържа колосалната си, натъпкана до пръсване лула постоянно в зъбите си, оставаше и досега мистерия за мен. Силно подозирах, че въпреки уверенията му колко много мрази магията, и тук не минава без някой трик на нашего брата...

Все пак май щеше да се окаже, че бях подранил. Нямаше никой от моята компания. Не се притеснявах обаче, че ще остана сам: докато пристигнеха приятелите ми, все един или няколко души щяха да ме заприказват. Сигурен бях в това. Хора като мен, с черен плащ и сребърен пръстен с изрязана от цял аметист пентаграма – отличителните знаци на Черните Магове – привличат любопитните като с магнит. Злите езици дори разправяха, че всички комплексари ставали Тъмни заради неминуемия интерес на противоположните полове, който следваше след получаването на пръстена. Глупости на търкалета, разбира се... но пък бих си изкривил душата, ако кажех, че често оставах без компания.

Тази вечер явно по нищо нямаше да се различава от останалите. Не бях успял още да почувствам като хората първата глътка от великолепното джуджешко питие, когато до мен безцеремонно седна, без въобще да си губи времето с въпроси от рода на „Свободно ли е?“ и т. н., млада девойка на възраст, неудобна за споменаване, с гарвановочерна коса – досущ като моята, пристегната с полирана до блясък диадема от малахит. Очевидно имаше във вените си кръв на дриада, но именно тази черна като нощта коса в първия момент ме обърка – нали, както всички знаят, дриадите по принцип са червенокоси. Докато се наместваше по-удобно на твърде високия по нейните мерки стол, полите на зелената ѝ туника се разтвориха за момент, което ми позволи да видя два предназначени за удоволствия крака. На бедрото на единия съвсем случайно успях да зърна доста кадърно изработен елфически кинжал, чиято дръжка бе богато украсена с изумруди. Това пък съвсем ме обърка. Полудриада, полуелфийка... За пръв път виждах подобен мелез тук, в „Зелената котка“.

Е, в интерес на истината смесицата между двете толкова различни една от друга раси се бе получила майсторски. Девойката бе в състояние да предизвика инфаркт и у каменна статуя. Всъщност „девойка“ бе очевидно твърде силно казано, като се има предвид неизтощимият сексуален апетит както на дриадите, така и на елфите...

– Макгавърн, тролски задник такъв! – кресна съседката ми, като с тона и думите си незабавно развя ореола на магията, който вече бях започнал да обвивам върху нея, подтикван от мъжкото си его. – Колко века човек трябва да чака в смрадливата ти кръчма, за да получи халба ейл???