Сибин Майналовски: Усмивка в полунощ

Вятърът се усилваше. Вдигнах качулката, за да предпазя поне малко очите си. За това, че мога да премръзна до кости, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в „Зелената котка“, щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото настроение и провалената любов са най-сладки, както обичаше да казва учителят ми.

О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се представя „Приятно ми е, Тери Сторн, Тъмен маг“, най-вероятно ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено, невярващо и в себе си американско общество не може да проумее, че в доминираното от компютри трето хилядолетие може да има и място за хора като мен. Именно заради глупавите предразсъдъци професията ми (тоест, това, което ми изкарва хляба) е съвсем различна, а магията ми е само хоби – масълцето върху филийката, така да се каже. Виж, ако ме попитате как се съчетава журналистиката с вълшебствата, доста ще се затрудня да отговоря. Но пък в крайна сметка всичко си има и добра страна... както в случая с изчезналата диамантена огърлица на съпругата на сенатор Донахю и последвалите мистериозни събития – нали за този материал получих първия си „Пулицър“. Някога ще трябва да опиша и този случай по-подробно, само дето не знам кога ще имам време. Въобще сядам зад компютъра с голяма неохота. Ако не пиша тези историйки обаче, моите приятели ме карат да им ги разказвам, а разказвач от мене, честно казано, не става. В крайна сметка аз съм човек на писането...

Потънал в тези размисли, въобще не усетих как се приближавам до мястото, закъдето се бях запътил. Опомних се едва когато започнаха добре познатите ми усещания: въздухът около мен сякаш се сгъсти и придоби плътност на желе или прекалено сладък сироп, през който трябваше да си пробивам път с усилие. Ако човек не беше посветен в тайната на мястото, въобще нямаше да може да измине тези няколкостотин последни метра – съпротивлението (което той нямаше дори да усети) щеше да го отклони леко встрани към Парк Лейн или някоя от съседните улици. Моят добър приятел Айвън Рийс – също постоянен клиент в „Зелената котка“ и адски добър физик – веднъж се опита да ми обясни нещо за това, но ми надрънка толкова много непонятни за мен термини, че аз, честно казано, нищо не разбрах. Схванах единствено най-баламската метафора, която той употреби накрая, когато видя, че гледам по-тъпо и от хакер, седнал пред афганистански компютър. Та значи според него мястото, където се намираше кръчмата, било нещо от рода на онези камини, които топлят повече от една стая, понеже имат не един, а няколко отвора, които преминават през стената. На това място пространството и времето били смачкани в такава здрава каша, че не означавали нищо повече от безсмислен набор от звукове. Ето затова клиентите бяха толкова разнородни – от рицари с тежки двуръчни мечове, целите заковани в желязо, през напълно нормално изглеждащи банкери адвокати и лекари, та чак до странно облечени мъже, жени и други същества, някои може би жители на Земята, а други – на планети или епохи, които само Мракът знаеше със сигурност. Впрочем, въпросът с разбираемостта в кръчмата беше повече от прекрасно уреден – всеки разбираше това, което приказват другите. Всеки от посетителите беше дошъл в онази кръчма, която беше в неговия град, време или планета... само че всички те бяха всъщност една-единствена – прословутата „Зелената котка“. Схванахте ли? Не се притеснявайте, и аз отначало гледах умно. Учителят ми (с когото между другото се бях запознал не на друго място, а естествено в „Котката“) обичаше да казва: „Не е грях да не разбираш нещо; грях е да се правиш, че разбираш, и да сториш куп глупости заради незнанието си“.

Междувременно, докато се унасях в тези мисли, неусетно бях успял да стигна до тежката врата на „Зелената котка“ – масивен дъб, обкован с железни ленти, който ухаеше така, сякаш вчера е бил отсечен, рендосан и лакиран. Когато я бутнах и прекрачих прага, както винаги усещането за плътен и непроходим въздух изчезна веднага щом вдишах с пълни гърди аромата на атмосферата вътре. Ухаеше на дим от камината, на гъст и ароматен тютюн ( пустият му Рей Макгавърн, кога ли беше сварил да попълни запасите си от хобитски пушилист?! В „Зелената котка“ хобити не бяха стъпвали от години... Явно пак е нарушавал забраната да се ходи до Средната земя... ), на невероятно умело приготвени ястия, от които дори коремът на току-що обядвал би се развълнувал, на борови иглички от младото коледно дръвче в ъгъла и на какво ли още не. Усмихнах се. Бях във втория си роден дом.