Лора Лазар - Огненото разпятие

Настроението на Камелия Аврамова бе в синхрон с времето - гранитни облаци затискаха града и му пречеха да се събуди. Хладен вятър се увиваше около клоните на дърветата и вихрушка в златно застилаше улиците. Всеки момент можеше да завали, а тя си забрави чадъра вкъщи.

Когато наближи училището, Камелия сдъвка няколко фъстъка, които да прикрият миризмата на снощния алкохол. Наведе глава, докато изкачваше стълбите пред парадния вход - сигурен знак за подчинените й, че не иска да й се натрапват. Влезе при портиера и без да го погледне, заяви:

- Уволнен си.

- Как така? - удиви се бай Коста и дори се надигна от мястото си.

- Снощи забрави да заключиш външната врата.

- Не съм, госпожа - възпротиви се възрастният мъж. Заключих и тогава си тръгнах.

- Кой тогава е отключил? Кой се разхожда из коридорите? - повиши тон директорката.

Една чистачка надникна в помещението, но бързо затвори вратата.

- Сигурен съм, че заключих - промълви портиерът.

- От утре не искам да те виждам тук.

- Само шест месеца ми остават до пенсия - примоли се бай Коста. - Недей така, госпожа!

- Това не е мой проблем.

- Кучка! - просъска портиерът.

Направи се, че не го е чула. Изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше дирекцията. Още от вратата нареди на секретарката:

- Много кафе!

- Да, госпожо - изправи се бързо младото момиче.

- И никой да не ме безпокои, докато не ти наредя!

- Госпожо... - плахо започна момичето. - Хранилището по химия е разбито тази нощ...

Камелия Аврамова рязко се обърна към секретарката.

- Какво е изчезнало?

- Някакви химикали...

- Обадихте ли се в полицията?

- Чакахме ви.

- Добре - кимна доволно тя и продължи: - В голямото междучасие да дойдат при мен колегите по химия.

Директорката влезе в кабинета си, съблече шлифера и се погледна в огледалото. Косата й бе разчорлена, а под изрусените кичури се подаваха прорасналите корени на кестенявата й коса. Торбичките под очите си и грубата по рождение кожа не успяваше да заличи напълно с фон дьо тен. Сложи си червило, за да прикрие бледите си устни, но ръката й трепна и линията върху горната устна се изкриви. Изми се набързо и отново положи червилото.

Камелия седна в стола си, постави чантата си на земята и извади водката. Отвори бюрото и изтръпна - вътре бе поставена близначка на бутилката, която стискаше в ръка.

Кой бе разбрал тайната й?

- Приличаш на мъжа от „Готическата тайна“- изненада се Оги. - Само дългите ти коси не пасват.

Гого Хисарски бе облечен в черен костюм и светла риза, закопчана догоре. Белите му коси бяха сресани назад и вързани на опашка.

- Никакви тайни не пазя аз- промърмори Гого Хисарски, поглади с ръка костюма и разтревожено попита: Да нямам вид на убиец?

- Не. Това е картина от един американец поясни художникът. - Грант Ууд. Определят творбата като загадъчна, а персонажите странни.

- Странен съм, така ли?

- Не. Просто си различен от снощи - отвърна Оги, взе платното и го постави върху статива.

Гого Хисарски заобиколи младия мъж и отново застана пред него.

- Не ти ли приличам на погребален агент?

- Има нещо... - произнесе Оги след краткия поглед към скитника.

- Дали някоя вдовица няма да се завърти около мен?

- Не знам.

- Защо? - изправи рамене старецът. - Не ме гледай, че съм хилав! Има още сила в мен...

- Щом казваш...- повдигна рамене художникът и продължи да изстисква боя от тубичките върху палитрата..

- Не се измъквай! - застана отново пред него старецът. - Защо да не ме хареса някоя вдовица?

- Никой няма добри спомени, свързани с погребален агент... Дори и да не е вдовица...

- Колко много думи каза! И то - наведнъж! - изненада се Гого. Повъртя се из стаята и продължи: - Зависи от вдовицата... Ако е убила мъжа си за богатството му...

- А ти имаш ли богатство?

- Тя нали има пари - напери се старецът. - А и аз не съм беден.

- Със спомени...

- Не е малко... сведе надолу глава скитникът.

- Не е - съгласи се бързо Оги.

Едва сега Гого Хисарски погледна към платното, поставено върху статива.

- Къде я беше скрил? - попита изненадано той.

- Не съм я крил...

- Нямаше я тук.

- Просто я обърнах към стената - отговори художникът.

- Защо?

- Искам да я видят едва когато е завършена.

- Че тя е готова бе!

- Не, не е.

- Навсякъде си намазал с бои. - Гого се приближи до платното, кимна утвърдително с глава и продължи: - Няма празно място. Виж сам!

- Но не е готова...

- Ти си знаеш...

Оги се отдалечи от картината. Гого Хисарски го последва, без да изтърва от поглед художника. Оги присви очи, а старецът ги затвори.