Лора Лазар - Огненото разпятие

- Не вярвам, че Гого Хисарски е наясно. - Оги дори поклати глава в знак на несъгласие.

- А ти познаваш ли го изобщо? - сети се приятелят му.

- Не.

- Пази се от него тогава! - каза Никола и стана, последван от художника. - Отказали се да рисуваш тази нощ?

- Не, защо? - изненада се Оги. - Дори вече знам как да довърша картината.

Еми грабна чантата си, откачи от закачалката някаква връхна дреха и излезе на улицата. Докато набираше номера на таксиметровата фирма, видя, че е излязла по домашни пантофи, облечена в любимия си розов анцуг. Ако се върнеше нямаше да й върви... А ако има навалица около пожара, ще се изложи... Все пак реши, че новинарският лов има предимство пред облеклото. А и пантофите й грееха в златисто - ще изглеждат приказно, когато в тях се отрази огънят. Важното е този път да бъде първа!

Напъха се в таксито на предната седалка и каза:

- Към църквата. Бързо!

- Затворена е - потупа с длан по волана шофьорът.

- Няма значение. Бързо казах! - нетърпеливо нареди Еми с тон на английска лейди, която току-що е установила, че чаят й е студен.

- И към коя от двете църкви да летя? - насмешливо изрече таксиджията и дори я загледа.

Зяпнал ме е, сякаш за първи път жена влиза в таксито му, помисли си Еми. Установи, че седалката на шофьора е поназад от нейната и тогава видя дългите му крака, които едва се побираха в автомобила. Погледна профила на мъжа, но освен гърбица на носа, нищо друго не различи в тъмнината.

- Чу ли ме? - подхилна се шофьорът.

Еми се поколеба за миг, за да се сети какво я попита таксиджията, и уверено изрече:

- Голямата църква.

Шофьорът направи обратен завой и потегли с мръсна газ, която разцепи тишината на нощта. След три минути спря пред храма „Свето Успение Богородично“.

- Казах ти, че е затворено - със задоволство изрече мъжът.

- Знам - отвърна Еми, поколеба се, преди да допълни: - Изчакай малко!

Тя излезе от автомобила и се огледа озадачено. Нямаше нито хора, нито пожарни коли, нито полиция... Никого нямаше. Храмът грееше в нощта, осветяван от всички страни от прожектори. Къщите тъмнееха наоколо и дори от близката механа не се чуваше шум.

- Няма да дойде - показа се през прозореца шофьорът. - Отдавна спи при жена си.

- Само да знам кой е! - без да иска, пророни жената.

- Таен обожател, а?

Еми замълча, защото никога не би признала истината пред случаен човек. И все пак бързо откри точния отговор:

- Информатор.

- Полицайка ли си? - изненада се мъжът.

- Журналистка съм. - Жената изправи рамене и бюстът й се очерта още повече под анцунга.

- Информация търсиш, така ли? - заинтригува се шофьорът, загледан в примамливите издутини под розовото трико. - За нас, таксиджиите, няма тайни в този град!

- Дай една визитка за друг път! - сети се тя, защото мъжът беше прав. Дори протегна ръка към отворения прозорец.

- Лична или фирмена? - ухили се таксиджията, докато ровеше из жабката.

- Няма значение - нервно отговори тя и пое визитката през отворения прозорец.

- Питай ме сега и ще се убедиш! - Шофьорът отново потупа с длан по волана. - Няма тайни в този град!

Еми се поколеба, но все пак не издържа, отново се наведе към шофьора и тихо попита:

- Да си чувал за горящ човек?

- Закъсняла си - засмя се той и добави: - Беше онзи ден при „Боаза“.

- Не, тази нощ трябва да се е случило! - нервно изрече жената и дори тропна е крак.

- Сънувала си, или... - не довърши шофьорът.

- Какво?

- Може да е от алкохола...

Еми влезе в автомобила и ядосано каза:

- Карай обратно!

Погледна визитката, прочете върху нея името на таксиджията Илия Терзиев, и незабелязано от него пусна хартията отстрани на седалката. Простак! Ще има наглостта да й говори, че е пияна... Дори се извъртя на седалката така, че да бъде е гръб към него. Той май усети промяната в настроението й и не проговори, докато не я остави пред дома й.

Ами ако шофьорът е прав? Ако алкохолът бе предизвикал огнените й халюцинации?

Не. Вероятно ужасната смърт, което съзря в огъня, е предстояща...

Не вижда искрата, но я усеща с вътрешните си сетива - леко драскане, последвано от шумно свистене. Изчаква търпеливо, докато в тъмнината се появява срамежливо пламъче. Струва му се, че го обгръща с ръце, за да го предпази от студения полъх на нощта. Наблюдава го как смело се удължава нагоре, а към светлината му се промъкват изсъхнали есенни листа, завъртат се около него и с болезнен стон се отдръпват. Пламъчето се извива настрани в мрака, близва колебливо стрък изсъхнала трева и се раздвоява. После хуква напред, сподиряно от хиляди, новородени от него огнени същества. Вкупом достигат до люляковия храст, полазват по него и клоните му грейват в мрака. Дори усеща, че се възбужда... Странно...