Лора Лазар - Огненото разпятие

Още от малък беше странно момче - гальовен и тих. Свираше се под масата и можеше с часове да прекара там - достатъчни му бяха блокче и фулмастри. Рисуваше човечета, къщи, дървета, цветя... После вземаше ножица и бавно и съсредоточено режеше листите на тънки ивици, докато цветните картинки се изгубеха напълно. Веднъж нарисува влакче с хора, което излизаше от листа хартия, продължаваше по пода и завършваше под дръжката на кухненската врата. При този спомен Мария Аладжова неволно се усмихна.

Не разбираше откъде синът й бе наследил умението да рисува. Тя работеше като готвачка в детска градина, а съпругът й се пенсионира като стругар във военния завод.

Тревогата отново я обхвана. Не, не се оплакваше от него. Оги никога не се върна от игра със скъсани панталони, посинено око или счупен нос. Но тя бе убедена, че синът й не бе оправен. Дори и да беше гладен, нямаше да се сети да отвори хладилника. В училище често губеше стотинките за закуска, учебниците оставаха под чина му и нямаше откъде да научи уроците за следващия ден.

Когато наближи ателието, усети леко присвиване в стомаха, защото Оги и тази нощ не се прибра. Мария Аладжова на няколко пъти се буди, дори един път погледна през прозореца, въпреки че ателието не се виждаше от тях. Не се случваше за първи път синът й да спи другаде и въпреки това тя никога нямаше да свикне.

Мария Аладжова отвори дървената порта откъм улицата и се провикна:

- Оги! Тук ли си?

Изчака малко и влезе в двора. Не смееше да отиде направо към ателието, за да не го завари в неудобно положение, все пак синът й вече беше мъж.

Оги се показа сънен на вратата и нейното сърце забави ритъм. Тя тръгна натам.

- Сам ли си?

Той само повдигна рамене и се насочи към чешмата. Наплиска лицето си и погледът му неволно се плъзна към купчина пепел до бетонното корито. Не помнеше да е горил хартия тук. Наведе се и взе от земята обгорено късче дърво, оцветено с кармин. Сякаш някой е изгорил дървена рамка от платно. Озадачи се. Поклати глава и се изправи. Попита майка си:

- Колко е часът?

- Наближава пет следобяд.

- Уф! намръщи се Оги. - Тъкмо съм заспал!

- Не знаех - притесни се жената.

- Отскочих сутринта до църквата... А после довърших една стара идея...

- А тази нощ? - плахо го попита майка му, без да довърши въпроса си.

- Рисувах - отговори Оги и хлътна вътре.

Мария Аладжова влезе в ателието и се огледа - мръсно и разхвърляно. Празни стъклени бутилки бяха изправени зад вратата, Дамаската на дивана се бе свлякла до земята, от малката етажерка стърчаха книги, които всеки момент ще паднат на пода, а на масата нямаше свободно място дори за кламер. Но отдавна бе загубила не само битката, но и войната по този въпрос. Тя избута навътре обемисто гърне с четки и остави торбата в края на масата.

- Нося ти ядене.

- Не съм гладен - отвърна Оги и каза: - Ще си направя кафе.

Той включи котлона и отвори ново пакетче кафе. Наля от бутилка вода и приготви кафеварката. Едва тогава осъзна, че майка му не бърбори както друг път. Рязко се обърна назад.

Мария Аладжова бе приседнала в края на стола, гледаше към статива, а очите й бяха пълни със сълзи.

- По дяволите! - изруга Оги и понечи да закрие картината с една памучна покривка на цветя, която използваше за тази цел.

- Недей! - примоли се тихо майка му.

Оги намачка покривката на топка, а после я пусна зад статива. Приближи се до майка си и обгърна раменете й. Целуна я по набръчканата буза и плахо попита:

- Харесва ли ти?

- Много - изхлипа Мария Аладжова.

- Защо тогава плачеш?

- Мъчно ми е.

- За татко ли?

- И за него.

- Това е спомен за вашата любов - пошепна Оги.

Мария Аладжова само кимна.

На платното Оги бе нарисувал родителите си - седнали на пейката пред дома. И двамата бяха облечени с ежедневни дрехи, издържани в землиста гама. Бяха обърнати фронтално, сякаш позират пред обектива, но зрителят оставаше с усещането, че само след миг ще се засмеят на своята привидна сериозност. В „златната среда“ бе изобразен огромен прозорец с рамка в естествения цвят на старо дърво. Зад стъклото се виеха укротени пламъци, които хвърляха огнени отблясъци върху лицата. Това бе тяхната любов едновременно пламенна и сдържана в изказа си. Именно пламъците беше нарисувал днес и бе усетил, че картината е завършена.

- Нарисувал си ни по-млади - през сълзи промълви майката.

- Защото сте щастливи...

Дори и кафето не му помогна. След заминаването на майка си Оги се опита да рисува, но само уплътни с шпаклата няколко рехави петна в горния край на платното. Чувстваше се уморен, мускулите на краката го боляха, на моменти дори погледът му се замъгляваше.