Лора Лазар - Огненото разпятие

Нямаше свои деца и може би затова не успя да обикне чуждите. Когато бе по-млада, съзнателно отбягваше идеята за майчинство под предлог, че трябва да се образова и да гради кариера. От няколко години мисълта да има дете от съпруга си я ужасяваше. Не можеше да го понася дори в редките случаи, когато я докосваше. Инертността в семейното съжителство бе причината да не го изрита от дома си.

Навън бе студено и мрачно. Духаше силен вятър и тя се загърна в шлифера, но въпреки това трепереше. Ако имаше само една глътка...

Когато наближи ателието на Оги, Камелия Аврамова забави крачки. Дали постъпва правилно? Да, тя е негов работодател и трябва да знае защо не е на работа. Но дали не се унижава? Можеше да нареди на секретарката да го потърси. Не, тук отношенията бяха други. Не й се играеше на началник и подчинен, а на жена, която харесва точно този мъж.

Камелия се огледа - улицата бе пуста. Смело отвори дворната порта и тъкмо да пристъпи, видя Оги да се целува с една жена. Затвори бавно вратата и тръгна покрай стобора. Силна болка в стомаха я накара да се присвие на две. Аладжов така я измами! Бил недосетлив, не усещал знаците, които тя му праща в редките моменти, когато бяха насаме... Ха! Сигурно се е подигравал на желанията й...

Тя отмина няколко метра приведена, а в душата й гореше адски огън. Бе готова жив да го изгори! Да го види как се гърчи в преизподнята!

- Госпожо директор, добре ли сте? - чу до себе си момичешки глас.

- Остави ме! - извика Аврамова.

- Извинете - отвърна момичето и избърза напред.

Камелия вдигна поглед и по дрехите позна, че това е любимата на Аладжов.

- Чакай! - извика нервно тя.

Момичето се обърна.

- Как се казваш?

- Рая Станева от дванайсети „в“ клас.

Оги тъкмо потопи четките в терпентина, когато Никола влезе вътре. Художникът бързо изправи „Семейната тайна“ с лице към стената.

- Приключваш ли за днес?

- Да. Много съм уморен.

- Не ти ли се пийва?

- Не - потръпна с рамене художникът. Май се разболявам...

- Не ми се пие сам - намръщи се Никола. - Ще оставя бутилката тук. - Той извади половинка ракия и я остави на масата, разбутвайки няколко кутии с туби боя.

- Друг път - притесни се Оги. - Искам тази нощ да се наспя у нас. Когато съм тук...

Все някой идва...

- Не ми пречите усмихна се художникът. - Когато съм тук, не издържам... Ставам и все нещо доизкусурявам... Не мога да се наспя.

- Покажи ми картината, за която говори Асен.

Оги се огледа, прехвърли рамките, после отпусна надолу рамене, като не смееше да погледне приятеля си.

- Какво? - нетърпеливо попита пожарникарят.

- Картината я няма.

- Кой е влизал в ателието? - попита Никола.

- Няма значение - махна с ръка Оги.

- Потърси я!

- Няма смисъл.

- Ти излиза ли днес?

- Ходих само до църквата, а после...

- Рисува - прекъсна го пожарникарят. - Сигурно си оставил отключено... Какво стана с онзи поп?

- Гого Хисарски ли?

Никола само кимна и художникът продължи:

- Нищо не помни от снощи.

- Смъртнопиян беше, затова...

Оги приседна на дивана.

- Утре трябва да съобщиш в полицията - категорично каза пожарникарят.

- Какво? - изненада се Оги.

- Как какво? - ядоса се Никола - За кражбата на картината.

- Тя не беше ценна - прошепна художникът и още повече присви рамене.

- Асен едва ли ще се съгласи.

- Просто направих опит да нарисувам огъня... Не се получи.

Еми Месиянска бе убедена, че е получила дар от огъня образът на гърчещия се в пламъци човек бе нетърсеното, но получено послание. Имаше усещането, че не стъпва на земята - тялото й е станало толкова ефирно, че се носи из стаята. Тя бе избраницата на огъня и нямаше да го разочарова. Трябваше да усъвършенства уменията си, да навлезе дълбоко в огнените недра, за да тълкува точно посланията от отвъдното. А сега трябваше да спаси един човек от пожар вече бе наясно, че събитието е предстоящо.

Еми излезе навън, облечена в шарено пончо на жълти, червени и зелени диагонали, които се събираха на раменете. Ярката дреха контрастираше на виолетовия здрач и привличаше погледите на минувачите. Това определено се отразяваше на самочувствието й, което летеше нагоре в синхрон с вятъра.

Днес успя да си уговори среща с професор Димо Чолев - най-успелият художник в града. Професорът определено й допадаше - по-възрастен от нея, с посивели коси, вързани отзад на опашка, висок и строен. Никога не би му отказала, но той май си падаше по гърчави подобия на жени.